Читаем Пактът „Касандра“ полностью

— Търсят ви по телефона, господине. Можете да говорите оттук.

Митничарят отвори една стая, където разпитваха задържаните пътници. Като посочи телефона на бюрото, той каза:

— Първа линия.

— Смит слуша.

— Джон, Ранди е.

— Ранди!

— Слушай. Нямам много време. Току-що получих сигурна идентификация на онзи тип от снимката. Това е Адам Трилор.

Смит стисна слушалката.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Изчистихме видеоизображението достатъчно, за да получим ясна снимка, която изпратих в посолството. Не се тревожи, където и да се намира котката, тя все още е в чувала. Направих предварително проучване на Трилор и поисках проверка на миналото му.

— Какво откри?

— Майка му е рускиня. Починала е неотдавна. Трилор идва доста често, предполагам, за да й отдаде почитта си. А, да — той е в същия самолет, с който пътува и ти: „Америкън“ 1710.

Смит се смая.

— Ранди, нямам думи да ти благодаря. Но трябва да бягам.

— Какво да правя с лаптопа и мобилния телефон, които ми остави?

— Можеш ли да накараш твоето гениално хлапе да поработи върху тях?

— Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.

Смит излезе от офиса, бързо се върна на гишето и намери митничаря, който го бе повикал за обаждането.

— Имам нужда от помощ — настоятелно каза той, като показа военното си удостоверение. — Търся един пасажер от полет 1710. Можете ли да проверите дали вече е преминал митническия контрол? Името му е Адам Трилор.

Митническият агент се обърна към компютъра си.

— Минал го е точно на това гише. Трилор. Излезе преди около две минути. Искате ли…?

Смит вече беше хукнал. Излезе от заградената зона и се запъти към чакалнята, като тичешком звънеше на Клайн.

— Клайн на телефона.

— Сър, Смит се обажда. Човекът, видян с Берия, е американец. Доктор Адам Трилор. Той е учен от НАСА и е пътувал в самолета Лондон — Вашингтон.

— Можеш ли да го откриеш? — бързо попита Клайн.

— Има две минути преднина, сър. Смятам, че бих могъл да го настигна, преди да е напуснал терминала.

— Джон, аз съм в Кемп Дейвид с президента. Почакай малко, ако обичаш.

Докато чакаше Клайн да се върне на телефона, Смит си проправяше път през тълпата в чакалнята.

— Джон, слушай ме. Вече е издадена заповед за „ОГНЕНА СТЕНА“ заради Берия. Но той успя да се измъкне. Сега, когато знаем с кого е разговарял на летището в Москва, наложително е да намериш Трилор. В района имаме агенти на ФБР…

— Не е добра идея, сър. Ще отнеме много време да ги включим в търсенето. Мисля, че аз имам най-голям шанс.

— Тогава го използвай.

Смит се затича по тунела. Познаваше отлично разположението на „Дълес“. След като минеха през митническите и имиграционните служби, пътниците влизаха в чакалнята за пристигащи и тръгваха към изходите за други полети или, ако Вашингтон бе крайната им цел, към мястото, където ги чакаха специалните транзитни автобуси. Те можеха да вдигат платформите си до височината на перона. След качването на пътниците шаситата се сваляха и автобусите потегляха през аерогарата към главния терминал. Там процесът на товарене и разтоварване се повтаряше, пътниците слизаха и се отправяха към изходите от летището.

Смит тичаше край магазините и щандовете за вестници, стрелкаше се между пасажерите, като се напрягаше да зърне плешивото теме на Трилор. След като прекоси чакалнята, той се намери в обширна зала за насочване на пътниците. На едната стена имаше стъклена врата като на асансьор, през която пасажерите минаваха, за да хванат автобуса. На перона имаше само един спрял автобус. Смит си проби с лакти път през тълпата от двадесетина пътници, които се качваха в него. Без да обръща внимание на протестните викове, той си разчисти пътя до автобуса, като оглеждаше всички лица. Провери всеки пътник. Трилор не беше сред тях.

Смит силно почука по преградата, която отделяше кабината на шофьора от салона. Към него се обърна стреснато лице на чернокож мъж. Той огледа него и картата за самоличност, която Смит бе залепил за стъклото.

— Преди вас имало ли е друг автобус тук? — изкрещя той.

Шофьорът кимна и махна с ръка към отдалечаващия се автобус, изминал повече от половината път между чакалнята за пристигащи и главния терминал.

Смит се обърна и си проправи път сред нарастващата тълпа в салона. Забеляза авариен изход и се втурна към него. Отвори вратата с големия червен предупредителен надпис на стъклото и алармата запищя.

Смит се втурна по пътеката, която водеше към останалите перони, и забеляза кола на охраната на летището, паркирана до редица колички за багаж. Рязко отвори вратата и скочи зад волана. Натисна с крак педала за скоростта и колата полетя направо по пистите, като замалко да се блъсне в приближаваща цистерна с гориво.

Пътуването към пероните на главния терминал отне по-малко от тридесет секунди. Смит изостави колата и затича към автобуса. Тъй като шаситата бяха на височина осем фута от земята, той можеше да види само главите на пътниците, които слизаха от него.