Читаем Пактът „Касандра“ полностью

— Знам, че не звучи много приемливо, господин президент. В края на краищата, ако някой терорист е решил да подготви биохимическа атака срещу нас, много по-безопасно би било да „сглоби“ оръжието извън страната, отколкото вътре.

— Но вирусът на едрата шарка е оръжие сам по себе си, нали?

— Да, сър. Дори в суров вид той е изключително мощен. Достатъчно е да се пусне във водохранилището на Ню Йорк и ще се създаде криза от огромни мащаби, а ако вземете същото количество и го обработите така, че да може да се използва в аерозолна система за разпръскване, може да се обхване далеч по-голяма територия.

Президентът изсумтя.

— Искате да кажете, че няма защо да се хаби потенциал, който може да бъде увеличен.

— Точно така.

— Да приемем за момент, че Берия е куриер. Докъде може да стигне?

— Надяваме се, че ще можем да го задържим в границите на федерален окръг Колумбия. Берия има два проблема: не говори добре английски и никога не е идвал в страната, още по-малко в този район. По един или друг начин ще привлече вниманието към себе си.

— Така е на теория, Нейт. Но той едва ли ще се запише за екскурзия в Белия дом. Ще достави вируса и ще отпраши надалеч. Или поне ще се опита.

— Сигурно очаква някой да му помогне в това — предположи Клайн. — Но все пак съществуват географски ограничения. Не бива да забравяме също, че хората, които използват Берия, ще изчакат най-подходящия момент, за да използват вируса. Това означава, че ще трябва да го съхраняват — на сигурно място. А за целта им е необходима отлично оборудвана лаборатория. Няма нужда да търсим в евтини жилищни сгради или изоставени складове, господин президент. Някъде наблизо трябва да има модерна лаборатория, създадена специално за тази цел.

— Добре — каза накрая президентът. — Търсенето на Берия е вече в ход. Освен това ще започнем да издирваме тази лаборатория. Междувременно ще следим събитията. По въпроса има пълно медийно затъмнение. Това добре ли е?

— Да, сър, относно медиите: Киров ни помогна, като потули събитията в Русия. Но ако отнякъде изтече информация, всичко ще излезе на повърхността. Предлагам да се обадите на президента Потренко и да го попитате какви стъпки предприема, за да запази медийното мълчание в Русия.

— Ще го направя. А вторият човек, за когото споменахте — онзи, с когото Берия може да се е срещнал в Москва?

— Там е слабото ни място, сър — тихо каза Клайн. — Ако разберем кой е, можем да го използваме, за да стигнем до Берия.

* * *

Щом дочу сигнала, който показваше, че самолетът е стигнал до изхода, Адам Трилор скочи от седалката си и тръгна към предната врата. Останалите пътници от първа класа го последваха и по този начин създадоха преграда между него и човека, който не биваше в никакъв случай да го забележи.

Той барабанеше с пръсти по чантата си, като с нетърпение очакваше да се отвори шлюзът. Инструкциите му бяха точни. Той си ги повтаряше отново и отново, докато не ги запомни като молитва. Единственият въпрос беше дали ще успее да ги изпълни без нечия намеса.

Люкът се спусна надолу и потъна в стената, стюардесата излезе навън и Трилор се втурна след нея. Тръгна с бърза крачка, премина през ръкава в ярко осветен коридор, който свършваше до един асансьор. Спусна се надолу и се озова при гишетата на имиграционната служба. Зад тях бяха багажните ленти и местата за митническа проверка.

Трилор очакваше и би предпочел да има тълпи. Но летище „Дълес“ не е толкова натоварено, колкото „Кенеди“ или „Лос Анджелес“, а и нито един международен полет не беше кацнал по същото време или малко преди „Америкън“ 1710. Той застана пред едно празно гише и представи документите си на служителя, който провери паспорта му и зададе няколко безсмислени въпроса относно това къде е ходил. Трилор му каза, че е бил в Русия, за да посети гроба на майка си. Служителят кимна важно, драсна нещо върху митническия формуляр и му махна да минава нататък.

Трилор имаше багаж, но не му се губеше време да чака появата му на лентата. По този въпрос инструкциите бяха пределно ясни: да излезе от терминала максимално бързо. Докато минаваше покрай лентата, той се осмели да погледне през рамо. В другия край Джон Смит бе застанал пред гишето за дипломати и екипажи на самолети. Защо там…? Разбира се! Смит беше от Пентагона. Би следвало да пътува с военна карта за самоличност, а не с цивилен паспорт.

Като държеше личната си карта, Трилор се приближи до един митнически служител.

— Нямате много багаж, господине — отбеляза митничарят.

Като си спомняше инструкциите, Трилор обясни, че е изпратил багажа си със сигурна куриерска агенция, обслужваща богати пътници, които не обичат да се занимават с куфари. Тъй като познаваше този вид услуги, митничарят го пусна.

С крайчеца на окото си Трилор зърна Смит да се отправя към същия митничар. Той зави надясно, за да не навлиза в полезрението му.

— Не натам, господине — извика му агентът. — Трябва да тръгнете наляво.

Трилор рязко се обърна и почти затича през тунела, който водеше към аерогарата.

* * *

— Доктор Смит?

Той се обърна към митничаря, който се приближи към него.

— Да?