Читаем Пактът „Касандра“ полностью

Президентът и работната група от Овалния кабинет се намираха в залата за конференции на горната палуба и преглеждаха последните доклади от наземния контрол. В този момент „Дискавъри“ се приближаваше към прозореца, през който щеше да влезе обратно в земната атмосфера. Според Хари Ландън всички системи на борда на орбиталния комплекс функционираха нормално. Макар че Дилън Рийд седеше в стола на командира на полетната палуба, компютрите от наземен контрол бяха поели управлението на „Дискавъри“.

Гласът на Ландън, долетял от невидими тонколони, изпълни помещението:

— Господин президент!

— Всички сме тук, господин Ландън — каза Кастила по говорителя на телефона.

— Наближаваме прозореца, сър. На този етап трябва да уведомя отговорника по безопасността дали да отвори канала към пакета за саморазрушаване, или да започне спускане.

Президентът огледа всички в залата.

— Какво ще се случи, ако отворите канала?

— Възможно е да причини някои… повреди, господин президент. Но ако каналът остане затворен, няма никаква вероятност пакетът да бъде активиран.

— Ще се чуем след малко, господин Ландън. След минута ще получите необходимото разрешение.

Кастила излезе от залата за съвещания, мина през салона на тайните служби и влезе в сърцето на Еър Форс едно — помещението за комуникации. На място с размерите на самолетна кухня пред компютри седяха осем специалисти и следяха оборудването, изпреварило със светлинни години всичко, което обикновените потребители можеха да си представят. Защитени срещу електромагнитни пулсове, машините можеха да изпращат и получават дигитално кодирани съобщения до и от всяко учреждение в Съединените щати, било то военно или гражданско, по целия свят.

Един от тримата дежурни специалисти вдигна глава.

— Господин президент?

— Искам да изпратя съобщение — тихо каза Кастила.

* * *

Военновъздушната база „Едуардс“ се намира на седемдесет и пет мили североизточно от Лос Анджелес, на границата с пустинята Моджейв. Освен че беше място за прибиране на изтребители и бомбардировачи и служеше като обичайна площадка за приземяване на совалката, базата изпълняваше и друга, недотам обществена функция: беше един от шестте лагера в страната, където се намираха отрядите за бързо реагиране при химикобиологични инциденти.

Тези отряди за бързо реагиране, неизвестни на широката общественост, бяха подобни на отрядите от специалисти, които търсеха изгубено или откраднато ядрено оръжие. Контингентът се помещаваше в нисък бункер в западния сектор на пистата, който приличаше на обикновена сграда. В съседния хангар стояха три хеликоптера „Команчи“ и един С-130. Те щяха да пренесат отрядите до зоната на евентуалния инцидент.

Стаята за инструктаж беше постройка от черни тухли с размерите на баскетболно игрище. Покрай едната стена бяха наредени дванадесет кабини, разделени помежду си с пердета. Във всяка кабина имаше костюм от защитно ниво четири в комплект с противогаз, оръжие и амуниции. Единадесетте мъже, които съставяха местния отряд за бързо реагиране, спокойно проверяваха въоръжението си. И те като частите за специални военни операции носеха цял арсенал от оръжия, като се започне от щурмови карабини и пушки до най-различни видове револвери. Единствената разлика между тях и частите за специални военни операции беше липсата на снайпери. Работата на отряда за бързо реагиране беше близкият бой; отговорността за подсигуряване на района с оръжия с голям обсег падаше или върху армията, или върху федералните специални части.

Дванадесетият човек — командирът Джак Райли — се намираше в импровизирания си кабинет в единия край на стаята. Той погледна през рамо към своя офицер за свръзка, седнал пред портативен уред за комуникации, след това отново се обърна към Смит.

— Совалката почти се приземи, Джон — каза той. — Започваме да оформяме кордона.

Смит кимна на високия слаб мъж, с когото бяха тренирали заедно в института, а по-късно участвали рамо до рамо в „Пустинна буря“.

— Знам.

Смит също не откъсваше очи от часовника. Двамата с Клайн бяха отпътували от Вашингтон два часа преди президента и останалите, които летяха с Еър Форс едно. По пътя към „Едуардс“ президентът се бе обадил на Райли и го бе осведомил за извънредната ситуация на борда на совалката, но му беше спестил подробностите. Освен това му бе съобщил, че Джон Смит пътува към базата и че Райли и отрядът му трябва да се подчиняват на заповедите на полковника.

— Какво става с „Команчите“? — попита Смит.

— Пилотите вече седят в кабините — отговори Райли. — Трябва само да ги предупредим две минути преди началото.

— Сър, на телефона Еър Форс едно — каза офицерът за свръзка.

Райли взе телефона, представи се и внимателно се заслуша.

— Разбрано, сър. Да, тук е, до мен.

Той подаде телефона на Смит.

— Да?

— Джон, обажда се президентът. Намираме се на шестдесет минути път до Грум Лейк. Какво е положението при вас?

— Готови сме, сър. Имаме нужда само от плановете на съоръжението.

— Вече пътуват към вас. Обади ми се, когато двамата с Райли ги прегледате.