Читаем Невинните полностью

— Господин Брум — намеси се Ванс. — Аз съм специален агент Ванс от ФБР. Искаме само да поговорим с вас.

— Представянето ви не означава, че действително сте от ФБР.

Ванс излезе на открито с вдигнати ръце. В едната проблясваше пистолет, а в другата държеше служебната си значка.

— Наистина съм агент на ФБР, господин Брум. Желанието ни е да поговорим с вас. Опитваме се да разберем какво се случва.

— А човекът с вас? Какво ще кажете за него?

— Родителите на Джули са мъртви, господин Брум — обади се Роби. — Опитвам се да открия убийците им.

— Къртис и Сара са мъртви?!

— Да. Точно както Рик Уинд и бившата му съпруга. Разстреляни от упор.

Брум надникна иззад ръба на паметника.

— На това трябва да се сложи край! — извика той.

— Напълно съм съгласна с вас — отвърна Ванс. — А може би ще успеем, ако ни помогнете. Но първата ни работа е да ви преместим на сигурно място. Съпругата ви също.

— Това няма как да стане.

— Нима стигнаха и до нея? — попита Роби.

— Да. Вече не е между живите.

— Бяхте ли там, когато се случи това?

— Тъкмо излизах, когато…

Роби вече тичаше към паметника колкото го държат краката.

— Залегни! — изкрещя той. — Веднага залегни!

Но знаеше, че вече е късно.

Изстрелът дойде отляво. Брум падна като подсечен. Тялото му се разтърси в конвулсии, после застина. Роби стигна до него, приклекна и се огледа. Съобщи на Ванс за предполагаемата позиция на стрелеца, но тя вече говореше по телефона.

Роби бавно осъзна, че още от самото начало това е било постановка. Никога не бяха искали той да получи информация от Лио Брум. Отново го разиграваха. Показваха му съблазнително късче злато, а след това му го издърпваха изпод носа. Очевидно тези хора, които и да бяха те, знаеха много повече от него. Защото притежаваха нещо, което той нямаше. Сътрудници и от двете страни.

— Мъртъв ли е? — попита Ванс и коленичи до него.

— Улучен е в главата.

— По всичко личи, че винаги са на крачка пред нас — въздъхна Ванс и сведе поглед към убития.

— Така е — кимна Роби.

— Изкрещя му да залегне преди изстрела. Как разбра?

— Много просто. Убиват жена му, а той успява да се измъкне? Няма как да стане. Същото се случва и с Джули. Тези хора не се шегуват и не обичат да изпускат жертвите си.

— Но с каква цел са го оставили жив досега? Нали би могъл да ни каже нещо важно?

— Изключено, Ванс. Не е имал никакви шансове.

— Тогава защо изобщо са му позволили да дойде тук? След като са го следили, лесно биха могли да го убият навсякъде.

— Очевидно играят някаква игра.

— Каква игра, Роби? Тук умират хора!

— Това също може да е игра.

70

Роби седеше на тъмно в дома си. Ванс и още четирима агенти на ФБР охраняваха Джули, Тя прие новината за убийството на семейство Брум като част от живота. Стоически, без да плаче. Което беше още по-лошо. Имаше нещо ужасно в това едно четиринайсетгодишно дете да е толкова закоравяло, че да престане да се шокира от насилствената смърт.

Въпреки че беше наел стая в онзи мотел, Роби се прибра тук, защото не искаше да вижда хора. А не защото се страхуваше, че убийците ще дойдат и за него. Все още не.

Засега ме искат жив, но рано или късно нещата ще се обърнат и ще пожелаят да се отърват от мен.

Той напрегна паметта си и започна да обмисля детайлите от последните си мисии. Поради естеството на работата му много хора можеха да поискат да му отмъстят. Прекалено много, за да се спре конкретно на някого. Но, от друга страна, не беше имал провали. Всичките му мишени бяха мъртви. Той самият се беше оттеглял без проблем, а това означаваше, че самоличността му би трябвало да остане в тайна. Но след предателството на неговия наблюдаващ агент нещата се промениха и самоличността му беше извадена на тезгяха. Всеки платежоспособен клиент можеше да я научи.

Роби се надигна и се загледа през прозореца. Беше два часът през нощта. Тротоарите бяха пусти, а по платното рядко минаваха коли. После забеляза нещо и приближи глава до стъклото.

Ани Ламбърт спря колелото си пред блока, слезе от него и започна да го бута към входа. Роби излезе да я посрещне на асансьора. Тя се изненада, че го вижда, но веднага забеляза уморените черти на лицето му и тревожно попита:

— Какво ти е? Добре ли си?

— Бил съм и по-добре — отвърна той. — И твоят ден май е бил дълъг.

Ани се усмихна и понечи да метне чантата на рамото си, но Роби побърза да я поеме.

— Благодаря. Днес пооплесках нещата. Трябваше да работя до късно, за да ги оправя.

— Какво се случи?

— Наруших протокола. Позволих си да потърся отговор на един конкретен въпрос през главата на прекия ми началник просто защото го нямаше. И съответно ме привикаха да давам обяснение.

— Струва ми се, че това е несправедливо. И малко дребнаво.

— Така се получава. Когато хората не са заплатени добре, а работят по важни проблеми, всеки се бори да запази правомощията на поста си.

— Според мен си прекалено деликатна — каза Роби.

— По-скоро съм уморена — отвърна тя.

— Значи трябва да поспиш. Ела, ще те изпратя до вратата.