Читаем Невинните полностью

Роби прекоси малък коридор и се изправи пред личния си арсенал, старателно подреден до стената. Беше го събирал в продължение на години, съобразно доста необичайните изисквания на професията му. Пистолети и револвери, различни модели пушки и дори една преносима ракетна установка «земя-въздух». Арсеналът му изглеждаше малко ала Джеймс Бонд, но на практика именно с такива оръжия си служеха хората с неговата специалност. Роби започна да отделя нещата, които щяха да му трябват, и да ги подрежда до стената. Той отвори чекмеджето на работната маса и пъхна в джоба си чифт електронни трансмитери. Трябваха му още десетина минути, за да подбере каквото му е нужно и да го подреди в големия сак, който понесе нагоре по стълбите. След това затвори капака, разпръсна купчина слама отгоре му и прехвърли сака в багажника на аудито.

Пет минути по-късно вече фучеше по обратния път на изток. Нае стая в един мотел, който предлагаше продължителен престой, и разтовари багажа си. Преоблече се набързо и позвъни на Джули, която беше поверил на грижите на ФБР. Ванс обеща да сподели с началниците си само най-необходимото — че момичето е вероятен свидетел и се нуждае от защита. За охраната ѝ бяха изпратили двама агенти от провинцията, тъй като в момента Роби не се доверяваше на никой от работещите във Вашингтон.

— Преди малко ми хрумна страхотна идея — възбудено докладва Джули. — Обадих се на семейство Брум и получих есемес от тях. Готови са да се срещнем.

— Нали знаеш, че има вероятност да не са били семейство Брум? — подхвърли Роби. — Разполагат с техния телефон и ти изпращат съобщение от него. Ако бяха самите те, просто щяха да те наберат.

— Винаги ли трябва да си толкова черноглед? — нацупено попита тя.

— Къде и кога?

Джули му прочете есемеса и попита:

— Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Не си и помисляй! — отсече той. — Изобщо няма да се приближиш до това място!

Почти видя как лицето ѝ помръква.

— Какво?

— Най-вероятно е капан — поясни той. — Няма да ходиш никъде. Аз ще се оправя.

— Но нали сме екип? Ти сам го каза!

— Нямам намерение да те излагам на допълнителни опасности. Ще се оправя сам, а след това ще ти докладвам.

— Това е гадно!

— За теб може би, но не и за мен. Това е единственият разумен начин.

— Аз мога да се грижа за себе си, Уил.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил, че е така. Но тези не са нормални.

— Много ти благодаря — отвърна с мрачна ирония Джули.

— За нищо.

Но тя вече беше затворила. Роби прибра телефона в джоба си и се зае да обмисля предстоящата среща. В един момент организаторите на схемата щяха да загубят интерес да го държат жив. Дали този момент наближаваше?

Затъкна пистолета на колана си и напълни джобовете на якето си с някои дребни, но необходими вещи. След това се обади на Ванс и я запозна със състоянието на нещата.

— Ще дойда с теб! — отсече тя.

— Сигурна ли си?

— Роби! — повиши тон тя. — Ако ме попиташ още веднъж, вероятно ще чуеш друг отговор!

69

Официалното откриване на мемориала на Мартин Лутър Кинг беше отложено заради силния ураган, който бе връхлетял Източното крайбрежие в най-неподходящия момент. Но сега вече беше отворен. В средата на композицията се извисяваше Скалата на надеждата — деветметрова статуя на доктор Кинг, изградена от 159 гранитни блока, подредени така, че да изглеждат като монолитен къс скала. Официалният адрес беше Индипендънс Авеню № 1964 — отпратка към Закона за гражданските права, приет през 1964 година. Мемориалът беше на почти еднакво разстояние от паметниците на Линкълн и Джеферсън, в съседство с паметника на Франклин Делано Рузвелт. Той беше единствената скулптурна композиция на алеята, издигната в чест на човек, който не е бил президент на страната, при това чернокож.

Роби беше присъствал на официалното откриване на мемориала. Но тази нощ всичките му мисли бяха ангажирани с оцеляването. Огледа внимателно паметника и включи портативния предавател.

— На място ли си?

— Да — прозвуча гласът на Ванс в миниатюрната слушалка.

— Виждаш ли някого?

— Не.

Роби продължаваше да върви напред и да се оглежда. Беше си сложил прибор за нощно виждане, но и с него не можеше да съзре нещо, което липсваше.

— Джули?

Гласът долетя отляво, очевидно откъм паметника. Мъжки глас. Роби стисна ръкохватката на пистолета и отново включи предавателя:

— Чу ли това?

— До, но все още не виждам източника — отвърна Ванс.

Роби го зърна само секунда по-късно. Мъжът се отдели от паметника. Беше Лио Брум. Роби веднага го позна благодарение на прибора и бледата светлина на луната. Беше запомнил лицето му от снимката, която видя в празния апартамент.

— Това ли е Брум? — долетя гласът на Ванс.

— Да. Остани на място и ме покривай.

Роби направи още няколко крачки и спря на три метра от паметника.

— Господин Брум?

Мъжът светкавично се скри.

— Господин Брум? — повтори Роби.

— Къде е Джули?

— Не я взехме, защото се страхувахме от капан — каза по-високо Роби.

— Аз също — отвърна Брум. — Предупреждавам ви, че имам пистолет и обикновено улучвам това, в което се прицеля.