Читаем Нещо лично полностью

— Отидох да уча в Йейл — каза след кратка пауза тя.

— Можеш да се прехвърлиш в армията веднага. Лично ще те заведа в службата за набиране на доброволци.

— Сега сме в Лондон и чакаме есемес от Бенет — напомни ми тя.

— Имах предвид, когато се приберем. Трябва да си помислиш.

— Може и да си помисля — кимна тя.

Есемесът от Бенет пристигна два часа по-късно. Бях в стаята си, която беше същата като на Найс, но два етажа по-нагоре и с гледка в обратната посока — към покривите на преуспяващите жители на „Мейфеър“. Бяха от сиви каменни плочи или червени керемиди, с ветропоказатели и орнаменти по комините. Американското посолство беше някъде наблизо, северно от мен, но не можех да го видя. Бях седнал на леглото, а телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. В един момент изписука и на дисплея се появи надпис: След 10 минути във фоайето. Набрах стаята на Найс, която каза, че е получила същото съобщение. Изтегнах се за пет минути върху завивките, после мушнах заредения глок в джоба на якето си и тръгнах към асансьорите.

Найс вече беше във фоайето, а Бенет чакаше в една кола, паркирана пред входа. Местна продукция на „Дженеръл Мотърс“, наречена „Воксхол“. Нова, чиста, тъмносиня — толкова анонимна, че можеше да е само на тайните служби. Шкодата сигурно вече беше почистена от отпечатъци и зарязана някъде, помислих си аз. А може би и подпалена. Беше ранна вечер, слънцето всеки момент щеше да залезе зад парка.

Седнах отзад, а Найс се настани до Бенет, който натисна газта и се включи в трафика.

— Къде отиваме? — попитах.

Той мълча дълго, вглъбен в задачата да премине в другото платно на Парк Лейн — в северна посока, — което можеше да стане само със скоростно завъртане на 360 градуса близо до Хайд Парк Корнър. Това ми напомни на шантавото кръгово движение на площад „Бастилията“. Бенет отговори едва след като приключи маневрата.

— В Чигуел.

— Което е?

— Следващото място след Ромфорд на северозапад. Отиваш да живееш там само ако имаш пари. Типично богаташко предградие. Големи къщи с големи дворове, зидове, порти и прочие.

— Там ли живее Малкия Джоуи?

— Да. В къща, която си е проектирал сам.

Преди да стигнем до Малкия Джоуи, видяхме много къщи с най-различна архитектура. Тъй като напускахме Централен Лондон с още един милион души, които се прибираха у дома, на всеки ъгъл и на всеки светофар имаше задръствания. Но Бенет явно не бързаше. Предположих, че чака да се стъмни.

Прекосихме и няколко исторически местности, след което продължихме на североизток. Качихме се на някаква магистрала, която напуснахме още на първия изход, и се озовахме в Чигуел. Златисти под лъчите на залязващото слънце, улиците можеха да разтопят и най-леденото сърце с красивите си къщи от лъскави червени тухли, оградите от ковано желязо и високите зидове с порти, които бяха умалени копия на Уолъс Корт. Около повечето имаше дървета и храсти, а на алеите бяха паркирани скъпи автомобили, чиито хромирани части проблясваха под последните слънчеви лъчи.

— Пред вратата му ли ще спрем? — попитах.

— В никакъв случай — каза Бенет. — Нещата са доста по-сложни.

И наистина се оказаха такива. Поне в географски аспект. Влязохме в посипан със сгурия паркинг зад някаква кръчма, но без да се отбиваме в нея. Минахме пеша покрай входната врата и продължихме нататък. Може би имаше някакво предварително споразумение със собственика. Без обяснения, без оферти. Само просто и ясно разбирателство. Не викаш паяка и не задаваш въпроси. Не след дълго поехме по тесни и криволичещи улички, несъмнено под плътно наблюдение иззад спуснатите пердета. Британците по принцип са предпазливи хора, но ние се стараехме максимално да не будим подозрение. Просто трима непознати, тръгнали на разходка. Слънцето най-после залезе, небето притъмня. Минахме покрай дълга дъсчена ограда, а после, малко преди да доближим следващата, видяхме широка около метър пролука, която се оказа началото на нещо като пътечка за разходка, дълга и права, с настилка от ситен чакъл. Поехме по нея един след друг — първо Бенет, после Найс и накрая аз. Сто и петдесет крачки по-късно се озовахме на място, застлано с черни мозаечни камъчета, в средата на което имаше барака. Боядисана в зелено, с две думи, изписани на вратата: Боулинг клуб. Зад нея се простираше безупречно поддържана широка морава с квадратна форма.

— Очевидно става въпрос за по-друг вид боулинг — подхвърли Найс.

— Много популярен тук — добави Бенет.

— Това обяснява наличието на клубната сграда — обадих се и аз. — Може да побере всички членове наведнъж. За сериозните мачове.

— Такива клубове има още много — рече Бенет. — Дори по-големи от този.

Наведе се, бръкна под един камък и извади ключ. Поразмърда го нагоре-надолу в ключалката и работата стана. Вратата се отвори навътре. Лъхна ме влага, примесена с миризма на дърво, вълна, памук и кожа, съхранявани прекалено дълго в неподходящи условия. Придържайки вратата, Бенет ни махна да влизаме.

— Какво има тук? — попитах.

— Ще видиш.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Високосный убийца
Високосный убийца

ПРОДОЛЖЕНИЕ БЕСТСЕЛЛЕРА «ШИФР».БЕСТСЕЛЛЕР WALL STREET JOURNAL.Он — мастер создания иллюзий.Но смерть у него всегда настоящая…Нина Геррера — та, кому удалось сбежать от загадочного серийного убийцы по прозвищу Шифр, а затем ликвидировать его. Теперь она входит в группу профайлеров ФБР.…Мать, отец и новорожденная дочь — все мертвы. Восьмидневная малышка задушена, мужчина убит выстрелом в сердце, женщина легла в ванну и выстрелила себе в висок. Все выглядит как двойное убийство и суицид. Но это не так. Это — почерк нового серийного убийцы. Впрочем, нового ли?Нина Геррера и ее коллеги из Отдела поведенческого анализа быстро выясняют, что он вышел на охоту… 28 лет назад. Убивает по всей стране, и каждое место преступления напоминает страшную легенду о Ла Йороне — призраке плачущей женщины. Легенду, так пугавшую Нину в детстве, когда она была беззащитным ребенком. Инсценировки настолько хороши, что до сих пор никто не догадался свести эти дела воедино. И самое странное — убийства совершаются каждый високосный год, 29 февраля…Автор окончила академию ФБР и посвятила 22 года своей жизни поимке преступников, в том числе серийных убийц. Она хорошо знает то, о чем пишет, поэтому ее роман — фактически инсайдерская история, ставшая популярной во всем мире.«Ужасающие преступления, динамичное расследование, яркие моменты озарений, невероятное напряжение». — Kirkus Rivews«Мальдонадо создала незабываемую героиню с уникальной способностью проникнуть в голову хищника. Вот каким должен быть триллер». — Хилари Дэвидсон«Великолепная и сложная героиня, чьи качества подчеркивает бескомпромиссный сюжет. Жаркая, умная, захватывающая вещь». — Стив Берри

Изабелла Мальдонадо

Триллер