Читаем Нещо лично полностью

— Веднага. Видях го на отсрещния тротоар — набираше някакъв номер, след което вдигна телефона до ухото си, което си е нещо нормално. Така че не му обърнах внимание, но в следващия миг моят телефон иззвъня. Беше той. Прекоси улицата и седна на задната седалка от моята страна. Генерал О’Дей му дал номера ми, а генерал Шумейкър го потвърдил. Каза още, че трябва да потеглим веднага, защото сме спрели на забранено, а наблизо има пътна полиция.

— И ти се съгласи?

— Звучеше абсолютно легитимно. Реших, че след като познава двамата генерали, е на наша страна.

— Още ли мислиш така?

— Мисля, че действа на своя глава, но пък е на наша страна.

— И аз мисля така — кимнах. — Вярваш ли на нещата, които каза?

— Според мен преувеличаваше. Освен ако не е бил самоубийствено откровен относно програма, която би трябвало да е дълбоко засекретена. Най-вече от страна на Великобритания. Тя несъмнено ще реагира, ако някой обсъжда навън най-големите й тайни.

— Някои хора са самоубийствено откровени. Особено когато намразят празнословието. Реакция няма, защото такива хора не представляват риск за сигурността. Понякога няма разлика дали ще се раздрънкаш, или ще мълчиш като риба. Британците подслушват тайните ни служби. Британците не подслушват тайните ни служби. И двете възможности са на светло, буквално пред очите ни. Но това не ни помага да разберем кое твърдение е вярно.

— Ти как смяташ?

— Остави това и помисли за нещата, които Бенет не преувеличи.

— По-точно? — попита тя.

— Директно призна, че не знаят какво се случва в къщата на Малкия Джоуи. А също и че не са разбрали кой е поръчителят.

— Е, и?

— Значи не хвърлят много усилия.

— Никой не може вечно да бележи точки.

— Но британците могат — казах аз. — Нали те са измислили тази професия. Не вярвам на изхвърлянията, че АНС не може да се сравнява с тях, но е истина, че британците са добри. Трябва да им го признаем. Ако не са и малко по-добри от нас. Защото по природа са потайни. В положителния смисъл на думата. Повечето от тях са отлични картоиграчи. А когато се наложи, пипат с твърда ръка. С една дума, винаги правят каквото трябва. Но въпреки това не са стигнали доникъде.

— Това е трудна операция.

— Толкова трудна, че нито нашата АНС, нито тяхната ПЦК успяват да пъхнат крак в процепа на вратата?

— Така излиза — каза тя.

— Тогава какви са шансовете един младши анализатор и някакво военно ченге в оставка да направят жизненоважния пробив? Какво ще е онова, което те са пропуснали, но ние ще видим?

— Може би има нещо.

— Няма. Защото Бенет вече мисли като О’Дей. С няколко дни закъснение. Бенет беше в Париж. Разбра, че Кот ме е взел на мушка. И знае, че той е в Лондон. Надява се, че ако ни изкара на светло, в ролята на мишени, все нещо ще изпадне от торбата. Интересува се единствено от своята цел. Изобщо не му пука какво ще стане с нас. Чака пламъка от дулото, за да спипа Кот. Това иска. Още преди политиците да изпаднат в паника.

— Сигурна съм, че ти през цялото време си планирал да излезеш на светло — подхвърли тя.

— Но не и като мишена.

— Има ли значение как ще те нарекат другите?

— Права си. При всички случаи трябва да го направим. Нямаме избор, също както с телефоните. Длъжни сме да информираме О’Дей, а Бенет ще получи каквото иска.

— Само ако ние му го осигурим. Което в крайна сметка няма значение, защото целта ни е една и съща.

— Излиза, че две правителства ни възприемат единствено като стръв. Две вече ни идват в повече. Ние зависим от британците за много неща. А информацията, която ни подават, ще се пресява според отношението им към нас. Подсъзнателно, разбира се. Така че трябва да разберем дали са предубедени или напротив.

— Как да разберем?

— Като мислим само за себе си и за никой друг. Тоест, като игнорираме някои заповеди.

Тя погледна встрани и замълча. После бавно кимна. Жестът й би могъл да подсказва, че размишлява над думите ми или че е обзета от мрачна решителност. Или пък беше нещо по средата. Не можех да преценя.

— Добре ли си? — попитах.

— Трябва да го направим при всички случаи — прошепна тя.

— Не ми отговори на въпроса.

— А мога ли да съм добре?

— Не бива да се чувстваш неспокойна. Няма смисъл да се питаш коя институция ще ни предаде и коя няма. Защото рано или късно всички ще ни предадат.

— Е, сега вече със сигурност ме ободри.

— Не те ободрявам. Искам да се настроим на една вълна. Защото така трябва да бъде.

— Никой няма да ни предаде.

— Готова ли си да се обзаложиш?

— За някои хора, които познавам — да.

— Но не за всички.

— Не.

— И с мен е така.

— И това те тревожи — рече тя.

— Но теб повече.

— А не бива ли?

— Знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?

— Чакам да ми кажеш.

— Трябвало е да постъпиш в армията, а не в ЦРУ.

— Защо?

— Стресирана си и пиеш хапчета, защото си мислиш, че националната сигурност е легнала на твоите рамене. Това се дължи на недоверието, което изпитваш към своите колеги. Не им вярваш и се чувстваш изолирана. Всичко е вътре в теб. Докато в армията е различно. Независимо какво се случва по върховете, ти вярваш на своите бойни другари. Това е разликата. Там щеше да се чувстваш много по-щастлива.