Читаем Малкаса Пойнт полностью

— Нора ми каза, че някога едва не се е оженила за онзи мъж. Накрая разбрала, че е сгрешила, когато го отблъснала и дошла тук, за да опита отново.

Ейб кимна в съгласие. Оглеждаше фасадите на сградите.

— Нора ми каза още, че след това Тайлър започнала да се разколебава, заради тебе.

Ейб не отговори нищо, но усети че сърцето му се разтуптя.

— Тя мисли, че Тайлър наистина си е паднала по тебе. И то много.

Ейб се усмихна доволно. В следващия момент забеляза в една странична улица две знамена, изправени на тротоара, и зави. Сивата каменна сграда вероятно е пощата, досети се, той. Но се оказа кметството.

— Какво правиш?

— Вземи колата. Донеси банските и някакви хавлии. Ела да ме вземеш оттук. Искам да проверя нещо.

— За Дженсън ли?

— Да!

Спря зад една камионетка и подаде на Джек ключа от стаята в мотела. Слезе от колата. Пресече шосето под ъгъл, встрани от входа на административната сграда и се запъти към двойна стъклена врата, над която висеше табела със синя петолъчка. Пишеше „Полицейски участък, Малкаса Пойнт“. Бутна вратата и влезе в празна приемна. Изправи се пред преграда от матирано стъкло с три гишета. Застана пред едно от тях.

— Ще задържим колата — каза мъжът.

Седеше на ръба на близкото бюро с гръб към гишето.

Жената полицай кимна. Кафявата униформа беше много тясна за широките й рамене и ханш. Трябваше да има двадесет и една години, но не личеше. Косата й бе къса, подстригана като на Тайлър. Гледаше в другото ченге и не забелязваше Ейб.

— Вземи Бикс да я изтегли, но искам да го наглеждаш.

— Страхотно. Бикс е любимото ми човешко същество.

— Това са капризите на службата, Люси. Той е мижитурка и затова искам да си там. Ако му дадеш и най-малката възможност, ще обърка цялата работа само за да ни направи напук. Щом пристигне в двора, кажи ми. Искам лично да я огледам.

— Добре.

— Ако Бикс се опита да те опипа, имаш разрешението ми да му светнеш един.

Тя се усмихна с удоволствие.

— Ще го вкарам вътре за причинена вреда на полицейски служител — тя понечи да се обърне и забеляза Ейб.

С кимване даде сигнал, че имат посетител.

Мъжът погледна през рамо, усмихна се и слезе от бюрото, а Люси се запъти към странична врата. Беше по-висок от Ейб, със слабо и сбръчкано лице. Прошарената му коса беше дълга отстрани, сякаш да компенсира липсата върху темето. Очите му бяха сиви като косата.

Какъв остър поглед, помисли си Ейб. Но същевременно поглед на ченге — бдителен, предпазлив и някак си вглъбен.

— Слушам Ви, господине. Казвам се Хари Пърсел. С какво мога да Ви помогна?

— Току-що посетих „Къщата на Звяра“.

Усмивката му леко изчезна.

— Да, и?

— Там са изложили Дан Дженсън.

Усмивката му напълно изчезна.

— Зная.

— Бях с една млада жена, която някога го е познавала. Можете ли да ми разкажете какво се е случило?

Лицето на Пърсел се сгърчи, сякаш си бе ударил крака.

— Искате да кажете, че тя не знаеше, че е починал?

— Точно това исках да кажа. Разбра, че е мъртъв едва, когато се изправи пред восъчната му фигура.

— Ооо! Колко грубо и натуралистично. Как го понася?

— Справя се.

— Тази проклета къща! Понякога си мисля, че бих подпалил мястото.

— Как беше убит Дженсън?

— Влезе без подкрепление. Беше дежурен. Забелязал светлина в един от прозорците. Никой не влиза там през нощта. Нито дори Куч и Хапсън. Или поне така твърдят. И така, Дженсън помислил, че са някакви престъпни типове. Поискал подкрепление по радиостанцията, но нямаме много служители. Дежурствата са по двама полицаи и един началник на патрула. Суини в този момент вечерял. Дженсън казал, че ще го изчака, но след това влязъл сам. И не излезе. Когато Суини пристигнал на мястото, намерил радиоколата на Дженсън изоставена. Не искал за нищо на света да влезе сам в къщата и не мога да го обвиня за това. Вдигнахме на крак целия участък. Извикахме и доброволната пожарна команда. Намерихме тялото на Дан на горния етаж, в коридора. Неговото и на другите двама, Зиглър и детето му. Претърсихме мястото от горе до долу. Нищо не открихме.

— Какво направихте с тялото на Дженсън?

— Пристигна сестра му. Откара го някъде на юг — мисля, че беше в Сакраменто. Голям позор! Дан беше много приятен млад човек.

— Имаше ли съдебно разследване за причините за смъртта?

— Естествено. Изводът беше „смърт, причинена от друго лице“ и за тримата. Проблемът е, че не можахме да намерим това „друго лице“. Направихме пълно разследване, но стигнахме до задънена улица и нямаше за какво да продължаваме. Не можахме да кажем със сигурност дори дали убийството е извършено от човек. Може да е било диво животно, но не разбрахме какво. В планините имаме койоти, но са много малки. Мислехме, че може да е куче — но трябва да е било колкото мастиф или дейн. Обсъждахме дори вероятността от мечки и рисове, въпреки че не знам откъде може да се появи такова нещо. Но всичко това е до голяма степен неправдоподобно. Тези животни имат козина, а единствените косми, които уловихме с прахосмукачката бяха човешки.

— Възможно ли е раните да са причинени от човек? — попита Ейб.

Ченгето вдигна рамене.

— Ако е бил изключително силен и е имал комплект специални нокти.