Тя се взря надолу по стълбите, сякаш отнесена от спомена за случката.

— Звярът се качваше по стълбите — каза тя тихо. — Не виждах в тъмното, но кожата му бе бяла като корем на риба. Толкова бяла, сякаш светеше. Ходеше изправен като човек, само бе леко приведен. Знаех, че трябва да изтичам и да взема децата, но не можех да помръдна нито един мускул. Останах вцепенена. След това той издаде нещо подобно на смях и ме хвърли на земята. Започна да ме дърпа с нокти и зъби. Опитвах се да се съпротивлявам, но той бе по-силен от десет мъже, взети заедно. И вече се готвех да предам богу дух, когато Теодор се разплака в детската стая. Звярът чу бебето. Слезе от мене и хукна по коридора. Бях лошо ранена, но тръгнах след него. Не можех да го оставя да вземе бебето ми.

Тя се отдалечи куцешком по коридора. Тайлър се притисна близо до стената, за да избегне допира със завесите.

Сигурно вътре има други тела, помисли си тя. Обезобразени трупове от восък.

Срещу стаята на момчетата Маги спря. Почука с бастуна по затворената врата вдясно.

— Тази врата беше отворена. Надникнах вътре. Там, в тъмното…

— Няма ли да влезем? — попита червенокосата.

Маги хвърли гневен поглед.

— Никога не показвам детската стая.

След това се загледа във вратата, сякаш виждаше през нея.

— Там, в тъмното, видях бледоликия Звяр как вдига детенцето ми от люлката и го разкъсва. Наблюдавах вцепенена от ужас. Изведнъж нещо ме дръпна за нощницата. Зад мене стояха Синтия и Даяна. Хванах ги за ръка и хукнахме. Минахме оттук.

Последваха Маги през отвора от другата страна на завесите. Тя спря пред затворена врата срещу стълбите. Групичката образува полукръг около нея.

— Стигнахме дотук — каза тя, — преди Звярът да скочи в коридора и да тръгне след нас.

Отвори вратата. Надничайки в тъмната ниша, Тайлър видя стълба. Стъпалата водеха нагоре. Там мракът ги поглъщаше.

— Намъкнахме се вътре и аз затворих вратата — продължи Маги. — Беше тъмно като в рог. Отворих таванската врата и я заключих зад нас. След това се сгушихме в неосветения, мухлясал таван. Усетихме как Звярът се приближава. Чухме скърцането на стълбите. Той издаваше тихо съскане, сякаш се смееше. След това започна да души вратата. Чакахме. Момичетата плачеха. Все още усещам как трепереха в ръцете ми. Вратата рязко се отвори и Звярът връхлетя върху нас.

Маги затвори вратата. Облегна рамо на нея и дълбоко въздъхна.

— Ах, как пищяха! — завайка се тя. — Никога няма да забравя писъците, ръмженето на Звяра, разпорващите звуци, докато разкъсваше двете ми малки момиченца. Борих се с него. Писъците спряха. Той ме повали. Не зная защо не ме уби. Само ме притисна в пода. Бях твърде слаба, за да се отбранявам и се молех да свърши с мен по-скоро. След минута той се отправи по стълбите и ме остави там, сама с моите мъртви деца. Оттогава не съм го виждала. Но други го срещнаха.

16

Джанис лежеше неподвижно и гледаше в огледалата на тавана. Просната върху възглавниците, изглеждаше посиняла и безжизнена като труп, изхвърлен на бунището. Обмисляше начин да се самоубие.

До този момент се бе спряла на две възможности. Полилеят в средата на тавана висеше на около метър над досега й. Ако подреди възглавниците една върху друга и стъпи върху купчината, можеше да го достигне. Ще развинти синята крушка и ще пъхне пръст във фасонката. Ще я убие електрическият ток. Това беше изпълнимо. По-лесният начин — онзи, който мислеше, че ще предпочете, беше да махне всичките си превръзки и да умре от загуба на кръв. След като разгледа раните си, установи, че повечето са повърхностни — малко по-сериозни от обикновени драскотини и ухапвания. Не кървяха. Налагаше се да ги отвори. А можеше да свали крушката, да я счупи и да използва стъклото като нож, с който да разреже китките или гърлото си.

Но имаше една пречка.

Не искаше да умира.

Нямаше да я пуснат. Беше сигурна в това. Но бяха превързали раните й — значи искаха да се съвземе. Защо? Сещаше се само за една причина и от нея й ставаше лошо. Трябваше им жива за забавление на Звяра.

Миналия път е била в безсъзнание. Но ако онова нещо дойдеше сега, щеше да го вижда, да усеща как зъбите и ноктите му я дерат, а пенисът му се блъска в нея.

Стига! Не мисли повече за това. Може би няма да се случи.

Ще се случи.

Притисна с ръка превръзката между краката си.

Няма да позволя да се случи.

Трябва да избягам.

Естествено. Никакви проблеми. Разбиваш вратата и хукваш.

Миналото лято малката Джони избяга лесно от онзи маниак, който ги бе затворил в бунгалото. При това Джони бе завързана за леглото. Аз поне не съм завързана, мислеше си Джанис. Но и вратата на бунгалото не бе заключена отвън.

Ще отворят вратата, сети се тя. Ще трябва да я отворят. Някой, рано или късно, ще дойде да ме провери, може би да ми донесе нещо за ядене или — мисълта я накара да потрепери — да пусне Звяра.

Ако вратата се отвори, ще опита късмета си.

Но трябваше да е подготвена.