Читаем Малкаса Пойнт полностью

— Ето я — каза той и отпи от мартинито.

Гормън се втурна да отвори вратата и с лек поклон каза:

— Entrez.6

Джанис влезе. Пазейки равновесие на един крак, тя затвори вратата зад себе си с бялата маратонка на другия крак. Гормън пое кърпите от ръцете й. Постави ги върху нощното шкафче и се усмихна като любезен домакин.

— Седни някъде, мила.

— Благодаря — отговори тя с тънък глас.

Звучеше много неспокойно. Отпрати към Брайън бърза усмивка със стиснати устни и се насочи към ръба на другото легло. След като остави чантата на земята, седна изправена и стегната. Поглади роклята около бедрата си и облиза устни.

— Стаята… стаите харесват ли ви? — попита тя и погледът й подскочи от Брайън към Гормън.

— Чудесни са — каза Гормън. — Желаеш ли един коктейл?

Тя кимна и бретонът на челото й се разлюля.

— Да, с удоволствие.

— Да й поискаме ли паспорта? — попита Брайън.

Тя се разсмя тихо и неспокойно.

— Признавам. На осемнадесет години съм само7.

— Вече си голяма — каза Брайън. — Само не ни издавай.

Този път смехът й не беше толкова напрегнат. Извърна глава, за да наблюдава как Гормън налива два пръста мартини в една от водните чаши. Той остави стъкления шейкър, набоде една маслина на клечка за зъби и я пусна в питието. Подаде чашата на Джанис, доля своето питие и това на Брайън, завъртя един стол и седна с лице към нея. Вдигна, чашата до нивото на очите си.

— Позволете ми да вдигна наздравица. За „Къщата на Звяра“, за нашето партньорство и нашият успех.

Чукнаха се с ръбовете на чашите и пиха. Джанис отпи съвсем малка глътка. Направи физиономия и се усмихна, след това опита още веднъж и кимна, сякаш този път беше по-добре.

— Вермутът ли е много? — попита Гормън.

— Не, добре е. Много е добре.

— Сега ще преминем ли към същността на въпроса?

— Да.

— Обмислях дълго предложението ти да делим по равно. Изглежда малко „солено“, но съм съгласен с аргумента, който посочваш, че книгата не би могла изобщо да съществува без твоята помощ. В крайна сметка идеята е твоя и ти си тази, която притежава дневника. Стигнах до извода, че предложението е разумно.

Тя повдигна вежди, които изчезнаха зад завесата на бретона.

— Това означава ли, че сте съгласен?

— Точно така.

— Чудесно!

— Брайън?

Брайън остави чашата и отвори ключалките на дипломатическото куфарче, което лежеше до него на леглото. Вдигна капака, извади кафяв плик и измъкна два чисто напечатани листа. Подаде ги на Джанис.

— Позволих си — обясни Гормън — да подготвя договор. Според него аз съм единственият собственик на авторските права, а ти няма да носиш никаква отговорност във връзка с предложената творба. Освен това ще получиш петдесет процента върху постъпленията от всички продажби. Също така, твоето участие в проекта ще бъде запазено в тайна. Добавих тази точка в твоя полза, тъй като останах с впечатление, че се страхуваш да бъдеш замесена в тази история.

Кимайки, тя прочете горния лист. Когато приключи, прехвърли долния отгоре.

— Еднакви са — каза Гормън.

Тя го прегледа.

— Нямам възражения.

Гормън се наведе и й подаде скъпата си позлатена писалка.

— Можеш да подпишеш и двете страници…

Тя постави документите върху колената си и драсна подписа и датата в долния край на всеки екземпляр. И двата бяха подписани от Гормън Харди още преди две седмици.

— Единият е за теб, а другият остава за нас — обясни Брайън.

Тя му подаде единия лист и върна писалката на Гормън. Сгъна своето копие и го пъхна в чантата си. Бръкна под пуловера си и извади тънко томче с кожена подвързия. На предната корица имаше месингова ключалка, но каишката висеше свободно на гърба.

— Това ли е дневникът? — попита Гормън.

— Вече е Ваш — тя му го подаде и отпи голяма глътка от мартинито.

Гормън отвори тетрадката на първата страница.

— „Моят дневник — прочете на глас. — Достоверно описание на моя живот и най-съкровените ми преживявания, том дванадесети, в годината господна 1903-та. Елизабет Мейсън Торн.“ Страхотно — мърмореше той и прелистваше страниците.

— Много е досадно, докато не стигнете до месец април — каза Джанис. — След това започва една страстна история със семейния лекар. Около осемнадесети май се появява Звярът. Нарича го Ксанаду.

— Ксанаду? Както в „Кубла хан“?

— Предполагам — каза Джанис. — Така или иначе кръщава го Ксанаду. Събитията в дневника изглеждат невероятни. Щях да мисля, че някои неща са съчинени, ако не се изясняваше кой стои зад убийствата в „Къщата на Звяра“. Имам предвид, че тези убийства наистина са станали. Няма съмнение.

— Хм-м-м — Гормън отвори дневника на произволна страница и започна да чете. — „Топлият му дъх, който почувствах върху лицето си, миришеше на пръст и диви гори. Той положи ръце на раменете ми. Ноктите му се забиха в плътта ми… Стоях пред това създание, омаломощена от страх и почуда, докато то разкъсваше нощницата ми.“

Брайън тихо подсвирна.

Джанис го погледна и се усмихна с ъгълчетата на устата си. Алкохолът й действа, помисли си той.