— Имаше още нещо странно. Тези хора — те бяха в стаи девет и дванадесет — оставиха целия си багаж и една кола. През нощта багажът им беше още тук, но на другата сутрин всичко бе изчезнало. С изключение на дневника, който намерих след един ден. Дали са го забравили те или не, нямам никаква представа. Възможно е да е лежал под леглото с дни, седмици, или кой знае колко време. Ето как намерих дневника.

— И не си казала на никого? — попита Гормън.

— Не. Бях сама в стаята. Чистех с прахосмукачката. Погледнах в него и веднага разбрах, че се разказва за „Къщата на Звяра“. Разпознах името на жената — Торн. Тя е построила къщата, а децата и сестра й били първите жертви. Тя умряла в някаква лудница. Знам всичко това от посещенията в къщата. Често ходех на обиколки. Не че ми харесваше особено, но това е най-голямото забавление наоколо. Така че когато имаме гости от други градове — роднини и близки — винаги ги водим в „Къщата на Звяра“. Затова познавах много добре историята, която разказват в къщата и когато видях какво пише в дневника, очите ми едва не изскочиха. Скрих го в стаята си и го прочетох целия по-късно. Доста се уплаших.

— Защо? — попита Гормън.

— Прочетете го и ще разберете. Искам да кажа, аз знаех, че някой е убил всички тези хора, но си мислех, че е… Не знам точно какво, но не чудовище, за бога. Мислех, че всичко това са глупости, докато не прочетох дневника. Освен това бях малко неспокойна, че държа в ръцете си такова документално четиво. Ако някои хора бяха разбрали…

— Какви хора?

— Ами като Маги Куч. Тя е старата чанта, която е собственица на къщата. „Къщата на Звяра“! Ще я видите, ако отидете да разгледате обекта. И този подлизурко, Уик Хапсън. Той й е като лакей — продава билетите.

— Когато днес следобед спряхме там — отбеляза Гормън, — на касата стоеше младо момиче.

Джанис вдигна рамене.

— Нямам представа коя може да е. Опитвах се да стоя настрани от мястото. Не можеш да го отбягваш непрекъснато, но не съм ходила на обиколка, откакто прочетох дневника. И нямам никакво намерение. Може да са наели някое момиче. Не зная.

— След като прочете дневника, какво направи?

— Нищо. Държах го скрит. Много си мислех да го изхвърля. Бях неспокойна от самия факт, че е в мене. Но след това реших, че е ценен. Когато миналата година прочетох Вашата книга, разбрах, че може да се напише книга по него. И Ви се обадих с писмо.

Гордън се наведе напред и взе касетофона.

— Има ли още нещо, което желаеш да добавиш?

— Не, това е всичко.

Той изключи касетофона.

Джанис изпи остатъка от мартинито. Остави празната чаша върху леглото.

— А сега какво?

— Сега — каза Гормън, — ще прочета дневника. Утре ще посетим къщата. Искаш ли да дойдеш ли с нас?

— Не. Не зная. Може би. Ще си помисля.

7

Магистралата по крайбрежието на Тихия океан зави навътре към сушата, веднага след като тръгнаха от ресторанта при фара. Сега караха през гористи хълмове. Соленият дъх на океана беше изчезнал и на негово място се долавяше сладкия аромат на борови гори. Синият мустанг се скри от погледа им, когато свиха на следващия завой. Тайлър намали газта и изчака, докато го видя отново да се появява в огледалото.

— Виж — извика Нора.

Знак, на който пишеше „МАЛКАСА ПОЙНТ, 3 мили“, сочеше отклонение вляво. Тайлър намали и даде мигач, след което рязко пресече празното платно.

— Изчакай ги — каза Нора.

Започна да пълзи, докато видя мустанга, който също зави. Отново набра скорост. Пътят извиваше по сенчест хълм и постепенно се спускаше надолу. Недалеч пред тях, на паважа, подскочи катеричка с рунтава опашка като въпросителен знак. Тайлър натисна спирачката. Катеричката продължи пътя си.

От лявата страна възвишението беше по-ниско и зад неговия хребет, през дърветата, Тайлър виждаше океана. Полъхът на вятъра през прозореца изведнъж стана по-хладен и отново замириса на море.

— Почти стигнахме — каза Нора.

Стомахът на Тайлър се сви. Почти стигнаха. Ръцете й се изпотиха. Воланът се хлъзгаше. Тя избърса дланите си, една по една, в крачолите на кадифените джинси.

— Хайде първо да потърсим къде ще пренощуваме, преди да разпитваме за Дан — предложи тя.

Нора се съгласи.

Пътят свиваше вдясно, в полите на планинското възвишение. Надписът до канавката гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО.“ Тайлър си пое дълбоко дъх. Белите й дробове се изпълниха докрай.

Тя се вгледа пред себе си. Пътят беше равен и прав. Водеше към центъра на града. Селището беше малко — само няколко пресечки с магазини от двете страни на улицата, преди асфалтът да завие в далечината и да изчезне в гората.

— Че мястото е затънтено, както и да е — обади се Нора, — но трябва да има мотел. И искрено се надявам това да не е този — добави тя, гледайки надясно.

Тайлър също погледна. През пречките на желязна ограда видя двуетажна викторианска къща с овехтели стени, издадени прозорци и островърха кула.

Нора каза:

— Виждаш ли, а ние си мислехме, че къщата в „Психо“ е снимана в студио.

— Може да са я преместили.

— Дали да не спрем и да я посетим?

— Точно това ми се иска в момента — отговори Тайлър и продължи да кара.