Читаем Ледено ухапване полностью

Отстъпи от прага и аз влязох. Огледах се. По телевизора вървеше някаква реклама — един от недостатъците на нощния живот на мороите беше недостигът на добри телевизионни програми. Върху масичката до телевизора бяха оставени празни кутии от сода. Но нямаше и следа от Мейсън.

— Къде е той? — попитах. Шейн сподави прозявката си.

— Мислех, че е с теб.

— Цял ден не съм го виждала.

Той отново се прозя, след което се намръщи и замисли.

— Малко по-рано напъха набързо някакви неща в сака си. Помислих, че двамата сте решили да се измъкнете за някакво лудо романтично преживяване. Нещо като пикник. Хей, много готина рокля.

— Благодаря — промърморих и се намръщих. Приготвил си сака? Това просто нямаше смисъл. Нямаше къде да отиде. Освен това нямаше начин да се измъкне. Курортът се охраняваше също така строго, както и академията „Св. Владимир“. Само двете с Лиса успяхме да се измъкнем оттам, благодарение на внушението, при все това беше адски трудно. Но защо, за Бога, Мейсън ще си опакова багажа, ако няма намерение да ходи никъде?

Зададох още няколко въпроса на Шейн, след което реших да проверя една от възможностите, колкото и налудничава да изглеждаше. Открих един от дежурните пазители. Той ми съобщи имената на онези пазители, които са били на смяна около границите на курорта по времето, когато Мейсън е бил видян за последен път. Повечето от имената на дежурните ми бяха познати и много от тях сега не бяха на работа, което ме улесни да ги намеря по етажите.

За нещастие първите двама пазители ми казаха, че днес не са виждали Мейсън. Когато ме попитаха защо се интересувам, измърморих нещо неопределено и побързах да си тръгна. Третият пазител от списъка беше млад мъж на име Алън, който в академията „Св. Владимир“ обикновено дежуреше край кампуса на новаците. Току-що се бе върнал от скиорската писта и бе оставил екипировката си до вратата. Като се приближих, той ме позна и ми се усмихна.

— Разбира се, че го видях — отговори той на въпроса ми и се наведе към ботушите си.

Олекна ми. Дотогава не бях осъзнала колко силно съм разтревожена.

— А знаеш ли къде е сега?

— Не. Но ги пуснах, него и Еди Кастъл и… как й беше името, онова момиче Риналди, да излязат през северната врата, след което не съм ги виждал.

Зяпнах го смаяно. Алън продължаваше най-спокойно да оправя ските си, все едно че обсъждахме състоянието на пистата.

— Пуснал си навън Мейсън, Еди и… Мия?

— Да.

— Хм…, но защо?

Той привърши със ските и вдигна очи към мен с някакво щастливо и едновременно с това развеселено изражение на лицето.

— Защото ме помолиха.

Полази ме леден страх. Разбрах от Алън кой друг пазител е бил тогава дежурен с него на северната врата и се втурнах да го търся. Той ми даде същия отговор. Пуснал Мейсън, Еди и Мия навън, при това без да им задава въпроси. И също като Алън не виждаше нищо нередно в това. Изглеждаше ми почти замаян. И преди бях виждала подобно изражение… появяваше се, когато Лиса използваше внушението.

Особено в случаите, когато Лиса не искаше хората да си спомнят нещо много добре. Тя можеше да въздейства върху паметта им — или изтриваше изцяло спомена, или го потискаше, за да си го припомнят по-късно. Владееше толкова добре внушението, че бе способна да накара хората изцяло да забравят. След като тези пазители все още имаха някакви спомени, това означаваше, че с тях е работил някой, който не владее толкова добре внушението.

Някой като Мия например.

Не съм от момичетата със слаби нерви, но за миг ми се стори, че ще припадна. Светът се завъртя около мен. Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Когато отново ги отворих, всичко около мен отново изглеждаше стабилно. Добре. Нямаше проблеми. Щях да открия причината за изчезването им.

Мейсън, Еди и… Мия са напуснали курорта по-рано днес. И не само това, но са използвали внушението, което беше абсолютно забранено. Не бяха казали на никого. Измъкнали се през северната врата. Бях виждала картата на курорта. Северната врата беше откъм пътя, който водеше към единственото второкласно шосе в района — тясно шосе, по което се стигаше до малък град на около двадесетина километра оттук. Градът, за който Мейсън бе споменал, че оттам тръгвали автобуси.

За Споукан.

Споукан, където може би живееха стригоите и техните помощници, хората.

Споукан, където Мейсън можеше да осъществи всичките си откачени мечти да изтребва стригои.

Споукан — градът, за който той узна благодарение на мен.

— Не, не, не — промърморих под носа си, докато тичах към стаята си.

Втурнах се вътре и се преоблякох в дебели зимни дрехи: топло бельо, пуловер, джинси и ботуши. Грабнах палтото и ръкавиците си и изскочих обратно през вратата, но там се спрях. Пак действах, без да мисля. Какво всъщност се канех да сторя? Очевидно трябваше да се обадя на някого… но това щеше да навлече големи неприятности на тримата бегълци. Освен това Дмитрий щеше да разбере, че именно аз съм разпространила информацията за стригоите в Споукан, която той ми бе поверил с изричното настояване да я запазя в тайна. Като знак, че ме уважава като зряла личност.