Майка ми е била на двадесет, когато ме е родила. Достатъчно зряла, винаги досега съм мислила, че е била направо стара. Но сега… сега изведнъж се оказа, че тогава тя е била само с няколко години по-голяма от мен. Изобщо не е била стара. Дали не се е измъчвала, че ме е родила толкова рано? Дали не е успяла да ме отгледа по-добре просто защото не е знаела как да бъде майка? Дали не съжаляваше за начина, по който се бяха развили отношенията ни? И дали… дали тя също не е преживяла тогава някаква лична драма, нещо унизително с някой мъж от мороите и всички да са клюкарствали за нея? Аз бях наследила много нейни черти. Искам да кажа, че дори и сега, дори и тази вечер забелязах каква хубава фигура има тя. И лицето й е красиво — е, имам предвид като за жена, наближаваща четиридесетте. Когато е била млада, навярно е била истинска хубавица…

Въздъхнах. Не ми се мислеше за всичко това. Защото, ако се размисля, нищо чудно да се почувствам задължена да преоценя отношенията си с нея — може би дори да призная, че майка ми е реална личност, — а вече и без това имах твърде много взаимоотношения, които ме стресираха. Лиса не преставаше да ме тревожи, въпреки че напоследък за разнообразие всичко с нея изглеждаше наред. А и така нареченият ми романс с Мейсън се оказа пълен провал. И, разбира се, оставаше и Дмитрий…

— Сега не се сражаваме — изтърсих изневиделица.

Той ме изгледа косо.

— Искаш да се сражаваме?

— Не. Мразя да се сражавам с теб. С думи имам предвид. Нямам нищо против тренировките в гимнастическия салон.

Стори ми, че той леко се усмихна. За мен, както винаги, само с половин усмивка. Рядко ме даряваше с истинска усмивка.

Седях до него, изпълнена с почуда от топлите, щастливи емоции, нахлули в мен. Около него витаеше нещо хубаво, което ме изпълваше с трепет и възбуда, каквито Мейсън никога не можеше да събуди у мен. Осъзнах, че не можеш да обичаш насила. Любовта или я има, или я няма. И ако я няма, трябва да умееш да си го признаеш. Ако пък я има, си длъжен да сториш всичко, което е необходимо, за да защитиш тези, които обичаш.

Следващите думи, изплъзнали се от устата ми, ме изумиха, защото бяха напълно лишени от егоизъм и защото наистина мислех това, което казах.

— Трябва да приемеш.

Той трепна.

— Кое?

— Предложението на Таша. Трябва да го приемеш. Наистина е голям шанс.

Спомних си думите на майка ми за това, да бъдеш готов да имаш деца. Аз не бях. Може би и тя не е била. Но Таша беше. И знаех, че и Дмитрий е узрял за това. Двамата се разбираха наистина добре. Той можеше да бъде неин пазител, да имат деца… да, щеше да е добре и за двамата.

— Никога не съм очаквал, че ще чуя от теб подобно нещо — отвърна ми той с напрегнат тон. — Особено след…

— След като се държах толкова гадно? Да. — Загърнах се по-плътно в палтото му. Миришеше на него. Беше опияняващо, почти си представих, че съм в прегръдките му. Ейдриън може би имаше право за силата на миризмите. — Добре. Както казах, не искам повече да се сражаваме. Нито да се мразим. И… ами… — Стиснах очи, сетне ги отворих. — Няма значение какво чувствам за нас… искам да си щастлив.

Отново надвисна тишина. И тогава усетих как гърдите ми се стягат от болка.

Дмитрий протегна ръка и ме прегърна през кръста. Притегли ме към себе си, а аз отпуснах глава на гърдите му.

— Роза — беше единственото, което промълви.

Беше първият път, когато наистина ме докосваше след онази нощ, когато бяхме под влияние на магията на принц Дашков. Целувката ни в гимнастическия салон беше нещо различно… по-животинско. Докато това сега нямаше нищо общо със секса. Беше само желанието да си близо до някого, да усетиш невидимата връзка на емоциите между двама души.

Дмитрий може и замине с Таша, но аз пак щях да го обичам. И навярно завинаги.

Бях привързана към Мейсън. Но сигурно никога нямаше да се влюбя в него.

Въздъхнах, както бях притисната към Дмитрий. Само за едно копнеех — завинаги да остана все така до него. И без значение, колко ме болеше от мисълта за него и Таша… да направя това, което ще е най-добро за него. Сега вече знаех, че е дошло времето да престана да съм толкова страхлива и да направя още нещо, което беше най-правилното. Мейсън ми бе казал, че е време да науча нещо за себе си. Току-що го бях научила.

Отдръпнах се неохотно и подадох палтото на Дмитрий. Изправих се. Той ме изгледа с любопитство, усетил безпокойството ми.

— Къде отиваш? — попита ме.

— Да разбия нечие сърце — отвърнах.

Още за миг се полюбувах на Дмитрий — колкото за един удар на сърцето, — на тъмните му разбиращи очи и копринената коса. После се спуснах по стъпалата. Трябваше да се извиня на Мейсън… и да му кажа, че между нас никога не може да има нещо.

Глава 18

Краката започнаха да ме болят от високите токчета, затова събух официалните си обувки и тръгнах боса по коридора на хотела. Не бях ходила в стаята на Мейсън, но си спомних, че той веднъж ми бе споменал номера й, и я открих много лесно.

Шейн, момчето, с което деляха стаята, отвори вратата няколко секунди след като почуках.

— Здравей, Роуз.