— Има ли нещо, което искаш да направя? — попита ме, след като нищо не му отговорих. — Нещо, което ще… не зная. Което ще те накара да се чувстваш по-добре с мен?

— Не зная — отвърнах едва чуто.

Той въздъхна.

— Тогава какво искаш по принцип?

Дмитрий, помислих си. Но вместо това само повторих:

— Не зная.

С въздишка той се надигна и тръгна към вратата.

— Роуз, за човек, който твърди, че иска да събере колкото е възможно повече информация, наистина имаш още много да учиш за себе си.

Вратата се затръшна след него. От силния звук трепнах и докато се взирах в мястото, където Мейсън стоеше преди малко, осъзнах, че има право. Още много ми оставаше да уча.

Глава 16

Лиса ме намери по-късно същия ден. След излизането на Мейсън бях заспала. Чувствах се твърде потисната, за да си правя труда да се надигам от леглото. Но затръшването на вратата ме събуди.

Зарадвах се да я видя. Исках да й споделя за бъркотията с Мейсън, но преди да заговоря, усетих чувствата й. Бяха също толкова объркани, колкото и моите. Затова, както винаги, я оставих да започне първа.

— Какво се е случило?

Тя седна на леглото си и потъна в пухената завивка, обзета едновременно от гневни и тъжни чувства.

— Кристиан.

— Наистина ли? — Досега не знаех да са се карали. Почти през цялото време се заяждаха един с друг, но това едва ли би я разплакало.

— Разбрал… че тази сутрин съм била с Ейдриън.

— Леле! — удивих се. — М-даа. Това вече може да се окаже проблем. И то твърде сериозен. — Станах, отидох до тоалетната масичка и взех четката си. Трепнах, когато изправена пред огледалото с позлатена рамка, започнах да сресвам косата си, разрошена от спането.

— Нищо не се е случило! — простена тя. — Кристиан напразно се ядосва. Яд ме е, че не ми вярва!

— Той ти вярва. Просто цялата работа е някак си странна.

Замислих се за Дмитрий и Таша. — Ревността кара хората да говорят невероятни глупости.

— Но наистина нищо не се е случило — повтори тя. — Искам да кажа, ти беше там и… Хей, я почакай, аз така и не разбрах. Какво правеше ти там?

— Ейдриън ми изпрати цял куп парфюми.

— Нима той… Имаш предвид онази огромна кутия, която носеше?

Кимнах.

— Брей!

— Да. Отидох, за да му ги върна — обясних й. — Въпросът е ти какво търсеше там?

— Просто си говорехме — гласеше лаконичното й обяснение. В гърдите й се надигна вълнение и беше на ръба да ми сподели нещо, ала се въздържа. Усетих как мисълта беше готова да се излее в думи, но после се дръпна обратно. — Имам да ти разказвам много неща, но първо ми кажи какво става с теб.

— Нищо не става с мен.

— Няма смисъл да отричаш, Роуз. Нямам твоите телепатични способности, но разбирам, когато нещо те измъчва. От Коледа насам не си спокойна. Какво не е наред?

Сега не му беше времето да се задълбавам в това, което ми се случи точно по Коледа, когато майка ми ми каза за Таша и Дмитрий. Но споделих с Лиса преживелиците си с Мейсън, като леко редактирах причината, поради която го спрях, и просто й споделих, че не съм могла да продължа.

— Е… — промълви тя, когато свърших. — Имала си правото да постъпиш така.

— Зная. Но излиза, че съм го подвела. Мога да разбера защо се ядоса.

— Сигурна съм, че ще оправите нещата. Поговори с него. Той е луд по теб.

Но не ставаше дума за обикновено недоразумение. Отношенията между мен и Мейсън не можеха да се уредят толкова лесно.

— Не зная — казах й аз. — Не всички са като теб и Кристиан.

Лицето й помръкна.

— Кристиан. Още не мога да повярвам, че реагира толкова глупаво.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Лис, ще се целунете и ще се сдобрите. И вероятно ще има и нещо повече от целувка.

Изплъзна се от устата ми просто така, преди да успея да го спра. Очите й се разшириха.

— Ти знаеш. — Поклати глава раздразнено. — Разбира се, че знаеш.

— Извинявай. — Нямах намерение да й казвам, че зная за техния сексуален живот. Или поне не докато тя самата не ми го каже.

Лиса ме измери с пронизващ поглед.

— И колко знаеш?

— Хм, ами не много — излъгах набързо. Бях привършила с косата си, но си играех с дръжката на четката, за да избегна погледа й.

— Трябва да се науча да не те пускам в съзнанието си — промърмори тя.

— Напоследък това е единственият начин, по който мога да „разговарям“ с теб. — Поредното изпускане.

— Какво означава това? — настръхна Лиса.

— А, нищо… аз… — Тя пак ме изгледа остро. — Аз… аз… ами не зная. Просто усещам, че напоследък не разговаряме много.

— За това са нужни двама — припомни ми тя, но гласът й отново омекна.

— Имаш право — съгласих се, но без да изтъквам, че две приятелки могат да се разберат само ако едната не е постоянно с гаджето си. Наистина се чувствах виновна донякъде, задето криех толкова много неща, но през последните дни толкова пъти исках да говоря с нея. Само че все не се откриваше подходяща възможност. Дори и сега. — Знаеш ли, никога не съм мислила, че ти ще бъдеш първата от нас двете. Или по-скоро не съм вярвала, че ще завършва училище девствена.

— Да — изрече тя сухо. — Нито пък аз.

— Хей! Това пък какво трябва да означава?

Лиса се ухили, но в следващия миг погледът й попадна върху часовника. Усмивката й мигом се стопи.