Читаем Ледено ухапване полностью

— Какво изражение? — попита той. Сега строгият поглед, с който ме изучаваше преди малко, беше изчезнал. На устните му се появи лека, но многозначителна усмивка. Почти игрива.

— Изражението, което означава, че ще дежуриш през целия ден.

— Наистина ли? Имам такова изражение? — Сега и в интонацията му се появи закачлива, предизвикателна нотка.

Тя кимна.

— Всъщност кога точно ти свърши смяната?

Дмитрий наистина изглеждаше — кълна се в това — смутен.

— Преди един час.

— Не можеш да продължаваш така — възмути се тя. — Нуждаеш се от почивка.

— Ами… след като се има предвид, че съм пазител на Лиса…

— Засега — прекъсна го Таша многозначително. А на мен ми стана по-зле, отколкото през миналата нощ. — На горния етаж ще започне голямо състезание по билярд.

— Не мога да се присъединя — отклони поканата той, но продължаваше да се усмихва. — Пък и толкова отдавна не съм играл…

Какво? Дмитрий играеше билярд!

Внезапно вече нямаше значение, че само допреди малко ми каза, че трябва по-често да се отнася с мен като с възрастна. Една малка част от мен знаеше, че това е комплимент, но останалата искаше той да се държи с мен като с Таша. Игриво. Закачливо. Непринудено. Двамата изглеждаха толкова близки, държаха се тъй фамилиарно.

— Хайде, да отидем — помоли го тя. — Само един рунд! Можем да ги победим.

— Не мога — повтори той. Звучеше така, сякаш искрено съжаляваше. — Не мога при всичко това, което се случва.

Тя тутакси помръкна.

— Не. Предполагам, че не. — Погледна ме и додаде с по-весел тон: — Надявам се, че разбираш какъв твърдоглав инструктор имаш. Никога не изоставя задълженията си.

— Е — отвърнах аз, опитвайки се да подражавам на безгрижния й тон отпреди малко, — поне засега.

Таша ме изгледа озадачено. Според мен не разбра, че я поднасям. Но мрачният поглед, който ми хвърли Дмитрий, означаваше, че той е съвсем наясно какво става. Осъзнах, че току-що бях зачеркнала целия си досегашен напредък като зряла личност.

— Приключихме, Роуз. Помни какво ти казах.

— Да — кимнах и се извърнах. Внезапно ми се прииска да се прибера в стаята си и да се усамотя за малко. Този ден вече успя да ме изтощи напълно. — Определено ще го запомня.

Но не стигнах далече, тъй като налетях на Мейсън. Мили Боже. Човек не може да се отърве от мъжете.

— Май си ядосана — установи той, щом ме видя. Имаше дарба да отгатва настроенията ми. — Какво се е случило?

— Имам… проблеми с наставниците. Тази сутрин всичко е толкова объркано.

Въздъхнах, неспособна да си избия Дмитрий от главата. Докато гледах към Мейсън, си спомних как снощи бях напълно убедена, че искам двамата да ходим сериозно. Явно имах проблем с главата. Вече изобщо не знаех какво да правя. Решавайки, че най-добрият начин да си избиеш някой тип от главата, е като насочиш вниманието си към друг, сграбчих Мейсън за ръката и го повлякох със себе си.

— Хайде, да вървим. Не бяхме ли решили днес да… се усамотим някъде?

— Предполагам, че вече не си пияна — пошегува се той. Но очите му бяха сериозни. И заинтригувани. — Предположих, че предложението ти от снощи не важи.

— Хей, аз винаги държа на думата си. — Отворих съзнанието си и потърсих Лиса. Вече не беше в нашата стая. Беше отишла на някаква друга кралска сбирка, несъмнено като подготовка за тържествения банкет на Присила Вода. — Хайде — подканих Мейсън. — Ще отидем в моята стая.

С изключение на притеснителната поява на Дмитрий пред стаята на Ейдриън, никой всъщност не спазваше забраната за събиране на момчета и момичета в една стая. Тук всичко на практика си беше както в общежитието на Академията. Щом двамата с Мейсън се качихме горе, му разказах за това, което Дмитрий ми беше споделил за стригоите в Споукан. Дмитрий ми беше казал да го запазя в тайна, но му бях бясна, пък и не виждах какво лошо има в това да го споделя с Мейсън. Знаех, че той ще се заинтересува.

Оказах се права. Мейсън тутакси се въодушеви.

— Какво? — възкликна той, щом влязохме в стаята. — И те няма да направят нищо?

Свих рамене и седнах на леглото.

— Дмитрий каза…

— Зная, зная… чух те. Да сме внимателни и тъй нататък. — Мейсън закрачи гневно из стаята. — Но ако онези стригои нападнат друг морой… друга фамилия… по дяволите! Тогава няма да им се иска да са внимавали толкова много.

— Забрави за това — прекъснах го. Малко се вкиснах от това, че гледката на моя милост, излегнала се върху леглото, не бе достатъчна, за да го отклони от налудничавите му бойни планове. — Нищо не може да се направи.

Той престана да обикаля.

— Ние можем да отидем.

— Къде да отидем?

— В Споукан. Има автобус за там, който можеш да вземеш от града.

— Аз… почакай. Искаш да отидем до Споукан и да нападнем стригоите?

— Разбира се. Еди също ще се присъедини… можем да отидем до онзи търговски център. Те няма да са подготвени за нас, така че можем да им устроим засада и да ги заловим един по един…

Гледах го изумено.

— Ти кога оглупя толкова?

— О, разбирам. Благодаря ти за доверието.