Читаем Кобрата полностью

Карденас имаше животинските инстинкти на плашлив дивеч — познаваше „гората“, подушваше опасността, но никога не пропускаше да се разправи с противника. Имаше само едно слабо място и един адвокат, чиито прекалено редовни командировки до Мадрид бяха засечени от компютър някъде във Вашингтон, го бе направил достъпно за атака. Когато Кончита, която след раздялата им бе отгледала Летиция сама, почина от рак, той измъкна дъщеря си от гнездото на пепелянки, в което беше обречен да живее, понеже нямаше избор.

Трябваше да избяга в безопасност след залавянето на Еберхарт Милк в Хамбург. Знаеше го — антените му отново не го бяха подвели. Но просто отказа да послуша инстинктите си. Мразеше онова място, наречено „чужбина“ — управляваше армията си от подкупни чуждестранни длъжностни лица посредством млади хора, които се движеха там като риби във вода. Той не можеше да го прави и отлично съзнаваше това.

Като животно в джунглата се преместваше от едно укритие в друго, та макар и в собствената си гора. Имаше 50 убежища, повечето в района около Картахена, купуваше предплатени мобилни телефони за еднократна употреба, както хората купуват бонбонки, и никога не правеше повече от едно обаждане от един и същи телефон, а го хвърляше в някоя река. Беше толкова неуловим, че понякога на Картела му трябваше цял ден, за да го открие. Нещо, което изобщо не бе по силите на свръхефективния полковник Дос Сантос — началника на разузнаването към Полисия Худисиал.

Убежищата му бяха по правило извънградски вили, които използваше за работа — уединени, частично мебелирани, практически спартански. Имаше обаче нещо, в което си угаждаше — телевизията. Притежаваше най-новия модел с плазмен екран и най-чувствителната сателитна антена и навсякъде пътуваше с тях.

Обичаше да сяда на стекче бира, да прескача набързо през сателитните канали или да гледа нещо на DVD плейъра. Обичаше анимационни филми, защото Уили Койота го караше да се смее, а той по природа не беше весел човек. Харесваше полицейските драми на „Холмарк“, защото можеше да се надсмива над некомпетентността на престъпниците, които винаги биваха залавяни, и над безпомощността на детективите, които никога нямаше да заловят Роберто Карденас.

Но днес най-много му харесваше записаният репортаж и той го пускаше отново и отново и гледаше красивата, макар и измъчена млада жена на тротоара пред летище „Кенеди“. Понякога натискаше бутона за стопкадър и оставаше загледан за половин час в дъщеря си — не я бе виждал от години и му напомняше за майка си, Кончита, която наистина му бе останала вярна.

Карденас знаеше, че след онова, което беше направил, за да стане този видеоклип факт, рано или късно някой ще допусне грешка.

Грешката стана в Ротердам. Този древен холандски град едва ли щеше да бъде разпознат не само от търговците, живели в него преди стотина години, но и от британските войници, марширували по улиците сред море от цветя и порой от целувки в началото на 1945-а година. Само малкият Стар град все още бе съхранил елегантните имения от 18-и век, а гигантският „Юропоорт“ беше напълно съвременно съоръжение — втори град от стомана, стъкло, бетон, хром, вода и кораби.

В по-голямата си част разтоварването на огромните количества петрол, нужни, за да поддържат живота в Европа, се извършва на морски острови от терминали, тръби и помпи, но втората специалност на ротердамското пристанище е обработката на контейнери. Мащабът не е чак като в Хамбург, но техниката е също толкова съвременна.

Холандската митница в сътрудничество с полицията и придържайки се към утвърдената от времето максима да се действа въз основа на всяка получена информация, бе разкрила и арестувала старшия митнически инспектор Петер Хоогстратен.

Той беше умен, изобретателен и решен да обори обвиненията. Знаеше какво е направил и къде са парите, тоест къде Картелът ги превежда по негова сметка. Възнамеряваше да се пенсионира и да се наслади до последния грош на натрупаното. Нямаше никакво намерение да признава каквото и да било. Напротив, смяташе да отстоява „гражданските“ и „човешките“ си права до последната карта на масата. Единственото, което донякъде го притесняваше, бе откъде властите знаят толкова много. Някой някъде го бе предал — в това вече бе сигурен.

Холандия може да се гордее със своя ултралиберализъм, но е подслонила огромен подземен свят и може би заради нейната търпимост голяма част от този подземен свят е в ръцете на чужденци от Европа и извън нея.

Хоогстратен работеше частно за една от тези банди, чиито членове бяха турци. Знаеше правилата на кокаиновата търговия. Продуктът принадлежеше на Картела, докато не излезеше от пристанището за контейнери на шосетата на Европейския съюз. Там вече ставаше собственост на турската мафия, предплатила 50 % от товара, като останалите 50 % бяха дължими при предаване на доставката. По този начин залавянето на товар в митницата беше в ущърб и на двете страни.