Малко по малко той принуди своя директор на пласмента да му разкаже всичко: двата кораба и сега вече двата самолета, загубени, преди да стигнат до Гвинея-Бисау; двете моторници в Карибите, които така и не бяха стигнали до срещата в морето и оттогава никой не ги бе виждал, включително осемте им души екипаж; плейбоят, изчезнал с цял тон пуро, предназначен за ценни кубински клиенти в Южна Флорида. И катастрофата в Хамбург.

Суарес очакваше дон Диего да се вбеси. Но се случи точно обратното. Още като малък Дона бе научил, че учтивостта не бива да се забравя дори когато човек е раздразнен за някоя дреболия и че наистина големите катастрофи изискват джентълменско спокойствие. Така че помоли Суарес да остане в стаята, а самият той запали една от любимите си черни пурети и излезе да се разходи из градината.

Разбира се, че вътрешно едва сдържаше чудовищния си гняв. Закле се, че ще се лее кръв. Че ще има раздиращи ушите писъци. Че ще посее смърт. Но на първо място идваше анализът.

Не можеше да има никакви доказателства срещу Роберто Карденас. Разкриването на един негов платен агент в Хамбург бе вероятно лош късмет. Игра на случайността. Но не и останалото. Не и пет кораба в морето и два самолета в небето. Това не можеше да е дело на силите на реда и закона — те щяха да дадат пресконференции, щяха да се пъчат и да се снимат до конфискуваните бали. Беше свикнал с това. Позволяваше им да злорадстват за дреболиите. Цялата кокаинова индустрия струваше триста милиарда долара годишно — повече от националните бюджети на повечето страни извън G30 на най-богатите.

Печалбата беше толкова голяма, че никакви арести не можеха да спрат армията доброволци, които със зъби и нокти драпаха да заемат местата на мъртвите и затворените. Печалбата бе такава, че дори Бил Гейтс и Уорън Бъфет изглеждаха като дребни пласьори. Кокаинът ежегодно създаваше богатство, еквивалентно на всичко притежавано от тях двамата съвместно и натрупано за целия им живот. Година след година…

Но провалът на доставките бе опасен. Звярът трябваше да бъде редовно хранен. Картелът може и да бе отмъстителен и склонен към насилие, но такива бяха и мексиканците, италианците, кубинците, турците, албанците, испанците и всички останали, чиито организирани банди убиваха дори за една неволно изпусната дума.

Затова, щом не беше случайност — а подобна възможност вече не можеше да се приеме като обяснение, — кой тогава крадеше неговия продукт, убиваше неговите хора и като фокусник правеше пратките му да изчезват във въздуха?

За Дона нещата опираха до предателство или кражба, която бе просто друга форма на предателство. А за предателството имаше само един възможен отговор. Да се открият виновните и да се накажат с потресаваща жестокост. Които и да бяха, урокът трябваше да се даде. Нищо лично, но никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

Взел решение, той се върна при треперещия гост и нареди:

— Изпрати ми Главореза.

12

Пако Валдес и двамата му помощници кацнаха в Гвинея-Бисау. Дона нямаше желание да рискува нови изчезвания в открито море. И нямаше намерение да достави удоволствие на американското УБН, като изпрати хората си с обикновен граждански полет.

Към края на първото десетилетие на третото хилядолетие наблюдението и контролът над пасажерите по междуконтиненталните полети бяха станали толкова всеобхватни, че беше невероятно човек с необичайната външност на Валдес да не бъде забелязан и проследен. Затова те излетяха с частния „Груман G-4“ на Дона.

Дон Диего, разбира се, беше абсолютно прав… донякъде. Но двумоторният луксозен самолет все пак трябваше да лети по практически права линия от Богота до Гвинея-Бисау и това привлече към него вниманието на патрулиращия по широка окръжност „Сам“. Така „Груман“-ът бе засечен, идентифициран и регистриран. Когато чу новината, Кобрата доволно се усмихна.

Главореза бе посрещнат на летището в Бисау от шефа на операциите за Картела в страната Игнацио Ромеро. Въпреки високата си позиция Ромеро бе подчертано почтителен. От една страна, Валдес бе личен емисар на Дона, от друга, репутацията му всяваше страх в цялата кокаинова индустрия, от трета, Ромеро се бе оказал принуден да докладва за непристигането на 4 големи пратки — две по море и две по въздух.

В подобен бизнес загубата на карго се приема като елемент на неотстранимия риск. На много фази в кокаиновата търговия, особено директните маршрути до Северна Америка и Европа, тези загуби достигат до 15 процента, което щеше да бъде прието от Дона, ако обясненията за тях бяха логични и убедителни. Но загубите по пътя до Западна Африка по време на цялата досегашна служба на Ромеро се бяха оказали близки до нула, което бе основната причина за увеличаване от 20 на 70 процента от цялото количество на доставките през Африка за Западна Европа.