Читаем Кобрата полностью

Клиентите му — кубинци, контролиращи почти цялата търговия с кокаин в Южна Флорида — се бяха обадили да съобщят, че „Дамата на Орион“ не е стигнал във Форт Лодърдейл. Очакваше го и началникът на пристанището, който пазеше специална котвена стоянка. Дискретни запитвания бяха разкрили, че и той се е опитал да влезе във връзка с кораба, но също не е успял. Корабът закъсняваше с вече три дни и беше изчезнал.

Имаше някои успешни доставки, но поредицата провали по въздух и море и тежкият удар по митницата в Германия бяха свели дела на доставките спрямо изпратените на 50 % по тегло. А той бе обещал на Дона съотношение от 75 %. За първи път започна да се страхува, че стратегията му на по-големи, но по-малко на брой доставки — обратна на напусналия този свят негов предшественик — може и да не работи. Не беше вярващ, но в душата си се молеше да не се случи нещо още по-лошо — доказателство, че молитвите не помагат. Защото най-лошото тепърва предстоеше.

Далеч оттук, в историческия град Александрия на брега на Потомак, човекът, който смяташе да създаде това „най-лошо“ нещо, правеше равносметка на досегашната си кампания.

Беше планирал и вкарал в действие три стратегии за нанасяне на удари. Едната бе да се използва познаването на всички кораби, на които бе работил Хуан Карлос, за да се даде на силите на закона и реда — ВМС, митница и брегова охрана — възможност да прехващат големите кораби в открито море, „случайно“ да откриват тайниците и по този начин да могат едновременно да конфискуват кокаина и да задържат съдовете.

Това се налагаше, понеже повечето от вписаните в регистрите на „Лойдс“ търговски кораби бяха прекалено големи, за да бъдат потопени, без да оставят следи, тъй като това щеше да доведе до сътресения в света на морския транспорт и до непреодолима намеса на правителствено ниво. Застрахователи и корабособственици можеха да се отърват от корумпираните екипажи и да платят глоби, декларирайки пълна невинност за случващото се, но загубата на цели кораби щеше да ги тласне към отчаяни стъпки.

Прехващането по море на официално ниво също възпрепятстваше обичайната тактика да се взема кокаин на борда от един рибарски кораб и да се прехвърля на друг в извънтериториални води. Това не можеше да продължава вечно, нито дори много дълго. Макар Хуан Кортес уж да беше обгорял труп в гроб в Картахена, скоро щеше да се изясни, че някой знае твърде много за неговите изобретателно конструирани тайници. Каквито и усилия да се полагаха тяхното откриване да изглежда като обикновен късмет, с течение на времето подобен „късмет“ щеше да изглежда все по-неправдоподобен.

Във всеки случай тези триумфи на официалните власти не се криеха, бързо ставаха публично достояние и така стигаха обратно до Картела.

Втората стратегия представляваше поредица от привидно случайни и взаимно несвързани инциденти по пристанища и летища, по време на които „нещастно“ стечение на обстоятелствата водеше до разкриване на внасяни пратки кокаин и дори ставаше причина за арестуването на подкупен служител, който бе действал като помагач. Скоро и на тези „инциденти“ никой нямаше повече да вярва.

Като стар контраразузнавач Кобрата мислено свали шапка на Кал Декстър за това, че бе успял да се добере до списъка на „плъховете“. Така и не се бе поинтересувал кой е издайникът в Картела, макар историята с натопената в Ню Йорк колумбийска девойка явно да имаше отношение към това.

Но се надяваше „къртицата“ да може да се скрие в наистина дълбока дупка, защото нямаше начин да се спира още дълго арестуването на помагачите за внос на кокаина. А и умножаването на случаите на разкриване на преносителите при влизането им в Щатите и Европа щеше да направи ясно за сведущите, че някой е издал имената и длъжностите.

Добрата новина — за човек, който знаеше това-онова за разпитите и който бе пречупил Олдрич Еймс — бе, че въпросните длъжностни лица, макар и алчни и продажни, съвсем не бяха корави пичове, свикнали със законите на престъпния подземен свят. Вече разкритият германец бълбукаше като планински ручей. Така щеше да е и с повечето от останалите. Само че сълзливите признания щяха да причинят верижна реакция от арести и затваряния. А бъдещите прехващания — без никаква официална помощ — щяха да се превърнат в лавина. Това бе част от плана му.

Но асът в колодата му беше третата стратегия, на която бе посветил през разрешения подготвителен период много време и усилия, както и по-голямата част от бюджета.

Наричаше я „факторът дезориентация“ — нещо, което бе използвал години наред в шпионажа, а Джеймс Енгълтън[18] — предшественикът му в ЦРУ — го бе нарекъл веднъж „пустинята на огледалата“. Това бе абсолютно необяснимото изчезване на карго след карго.