Читаем Кобрата полностью

— На фона на всичко това, което чухме, аз нямам съмнение, че целевият обем от 600 тона може да бъде постигнат. Ако нашият приятел Емилио произведе 800 тона, това ще ни даде 25 % запас при загуби от прехващане, конфискуване, кражби и загуби в морето. А аз никога не съм имал загуби в такова съотношение… Разполагаме с над 100 кораба, обслужвани от повече от 1000 лодки и яхти. Някои от специализираните ни кораби са големи товарни съдове, които приемат нашето карго в море и го предават, преди да стигнат до дестинациите си. Други пренасят от кей до кей, като и в двете крайни точки им помагат служебни лица на заплата при нашия приятел тук — Роберто… В някои от случаите корабите превозват контейнери, които вече се използват повсеместно за товари от всякакъв вид, включително нашите. Други в същата група използват тайници, създадени от изобретателния ни заварчик в Картахена, който почина преди месец… Не мога да се сетя името му.

— Кортес — изръмжа Карденас, който беше пристигнал от точно този град. — Казваше се Кортес.

— Именно. Няма значение. Освен това имаме по-малки морски съдове, трампери, рибарски лодки, лични яхти. Те пренасят и изкарват на сушата почти сто тона годишно. Най-сетне разполагаме с нашите над петдесет пилоти на свободна практика, които летят и кацат или летят и пускат от небето. Някои прелитат до Мексико и предават каргото на мексиканските ни приятели, които после го прекарват през границата на север. Други отиват направо до някое от милионите устия и заливи по южното крайбрежие на Щатите. А има и трета категория, които летят до Западна Африка.

— И какви са нововъведенията от миналата година? — поинтересува се дон Диего. — Защото не намираме съдбата на флотилията ни от подводници за особено забавна. Огромни разходи… и всичко загубено.

Суарес преглътна. Отлично помнеше какво бе сполетяло неговия предшественик, който бе подкрепил политиката на превоз чрез подводници и армията „мулета“ за еднократно използване. Само че колумбийският флот бе проследил и унищожил подводниците, а новите рентгенови апарати, разположени по всички входни точки на двата континента, бяха намалили успешните пратки с „гълтане“ на под 50 %.

— Дон Диего, онази тактика е практически забравена. Както знаете, една подводница, която бе в открито море по време на морската операция, по-късно бе прехваната, принудена да изплува и арестувана край Гватемала. Тогава загубихме дванайсет тона. От друга страна, по мое лично нареждане намалихме на един килограм количеството, пренасяно от всяко „муле“… Аз си поставям целта от сто превоза на континент годишно от по три тона на карго. Гарантирам, ще мога да доставя безопасно триста тона на континент след нищожни загуби от по десет процента в резултат на прехващане и конфискация, плюс още пет процента като загуби по море. Това е много под двайсет и петте процента разлика, получаваща се от осемстотинте тона на Емилио и шестстотинте тона доставен кокаин.

— Гарантираш го значи? — Дона го изгледа въпросително.

— Да, дон Диего. Мисля, че мога да го гарантирам.

— Да го запомним в такъв случай — прошепна Дона. В стаята сякаш повя леден вятър. Благодарение на собственото си бомбастично изхвърляне Алфредо Суарес беше с единия крак в гроба. Дона не толерираше провалите. Дон Диего стана и се усмихна лъчезарно.

— А сега, приятели, ни чака обядът.

Малкият плик с предпазно уплътнение не изглеждаше особено впечатляващ. Пристигна с препоръчана поща в наетата за еднократна употреба конспиративна квартира, чийто адрес бе изписан на картичката, пусната от Кал Декстър на пода в хотелската стая. В него имаше флашка. Той я занесе на Джереми Бишоп.

— Какво има на нея? — попита компютърният експерт.

— Нямаше да ти я донеса, ако имах представа.

Бишоп смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да я поставиш в слота на лаптопа си?

Декстър малко се притесни. Той можеше да направи много неща, след които Бишоп щеше да се свести в интензивното отделение на болницата, но знанията му в компютърните технологии можеха да разсмеят и дете. Така че само изгледа елементарната процедура по поставянето на флашката в USB слота на компютъра.

— Имена — каза след малко Бишоп. — Колони имена, повечето чуждестранно звучащи. И градове… летища, пристанища, кейове. Аха, и длъжности… изглежда, става дума за някакви служители. Охо… и банкови сметки. Номера на сметки и депозитни касети. Кои са тези хора?

— Просто ми разпечатай каквото има. Да, в черно-бяло. На хартия. Угоди на стареца.

Отиде до един от телефоните, използващи секретна кодирана връзка, и набра номер в Стария град на Александрия. Вдигна му Кобрата.

— Имам списъка на плъховете — късо съобщи Декстър.

Същата вечер Джонатан Силвър се обади на Пол Деверо. Началникът на кабинета не беше в най-доброто възможно настроение, но никой никога не го беше виждал особено благоразположен.

— Деветте ти месеца изтекоха — отсече той. — Кога можем да очакваме и малко екшън?

— Наистина любезно от ваша страна да се обадите — отговори му гласът от Александрия. — И съвсем навреме. Всъщност започваме следващия понеделник.