Читаем Кобрата полностью

Леководолазът нямаше нужда да облича целия си неопренов костюм, понеже водата бе топла като във вана. А и слънцето — вече доста над хоризонта — осветяваше водата като прожектор. Командосът прекара двайсетина минути сред водорасли и залепнали за отдавна непочиствания корпус ракообразни. Нямаше никакви блистери, никакви подводни люкове и никакви висящи въжета.

Всъщност майор Пикъринг знаеше къде е кокаинът.

Веднага щом заглушаващото устройство бе спряно, той даде на „Балморал“ името на прехванатия риболовен кораб. То фигурираше в списъка на Кортес и това бе един от по-малките кораби, никога невключвани в каквито и да било списъци за международно корабоплаване — някакъв мръсен рибарски кораб от никому неизвестно село. Но колкото и незначителен да изглеждаше корабът, той бе на седмото си пътуване до Западна Африка и превозваше товар, струващ десет хиляди пъти повече от него.

Казаха на майор Пикъринг къде да търси и той прошепна указанията си на двамата експерти по обиск от бреговата охрана. Човекът от митницата взе на ръце своя кокер шпаньол. Вдигнаха капаците на трюма и под тях се видяха тонове риба, отдавна умряла, но все още в мрежа. Лебедката на „Белеса дел Мар“ изтегли мрежата и я хвърли в морето. Раците щяха да са благодарни.

Щом дъното на трюма се показа, специалистите потърсиха описания от Кортес панел на тайника. Беше скрит гениално, а вонята на рибата щеше да обърка и кучето. Закачуленият екипаж не можеше да разбере какво правят, а и нямаше никакъв начин да види „Балморал“.

С помощта на лост за двайсет минути плочата бе свалена. Оставен на спокойствие, екипажът щеше да направи същото, без да бърза, на десетина мили от крайбрежните гори на островите Бижагош, готов да прехвърли каргото през борда в чакащите из речните ръкави канута. После щяха да вдигнат на борда варелите с гориво, щяха да заредят и да се отправят към дома.

Когато отвориха люковете към скулата, се разнесе още по-силна воня. Мъжете от бреговата охрана си сложиха маски и нарамиха резервоари с въздух. Всички останали се отдръпнаха максимално назад.

Единият от двамата се пъхна с главата напред и с фенерче в ръка. Другият го държеше за краката. След малко първият се извъртя, подаде глава през тесния отвор и вдигна палец. Бинго!

Една по една хората на палубата изтеглиха горе двайсет бали, всяка около петдесетина килограма.

Останалото им отне още час. Екипажът на „Белеса“, все така с качулки, бе отведен по разпъната стълба до палубата на „Балморал“, после някъде надолу.

Накрая свалиха белезниците и качулките на моряците и те видяха, че са затворници в карцер. Бяха в предния трюм на „Балморал“.

След две седмици, след като ги прехвърлеха на спомагателния кораб при второто зареждане с гориво, щяха да ги откарат в Гибралтар, където — отново с качулки — щяха да ги качат през нощта на американски „Старлифтър“ и да ги прехвърлят в Индийския океан. Там отново щяха да им свалят качулките. Този път ги очакваше тропически рай с инструкциите „Забавлявайте се, не говорете с никого и не се опитвайте да избягате“. Първото беше по избор, останалите две — невъзможни.

Тонът кокаин също бе качен на борда на „Балморал“, където щеше да бъде охраняван, докато не дойдеше моментът да бъде предаден в морето на грижите на американците. Последната задача по отношение на „Белеса дел Мар“ бе оставена на сапьора. Той слезе под палубата за петнайсетина минути, после излезе и скочи през борда във втората НБЛ.

Повечето му колеги вече се бяха върнали на „Балморал“. „Литъл Бърд“ се бе прибрал в своя трюм. Същото се отнасяше и до първата НБЛ. „Балморал“ пое бавно напред и зад кърмата му се появи ленивата следа на разбиваната от винта вода. Втората БНЛ го следваше. Когато между тях и ръждясалия стар рибарски кораб се отвориха двеста метра чисто море, сапьорът натисна бутона на детонатора.

Кумулативните заряди пластичен експлозив PETN, които бе поставил, само леко изпукаха, но направиха в корпуса дупка колкото врата на обор. За трийсет секунди корабът пое на дългото цяла миля последно пътуване към дъното на морето.

Втората НБЛ също бе прибрана. Никой в централната част на Атлантика не бе видял нищо. „Красавицата на морето“, екипажът и капитанът й се бяха изпарили.

Измина седмица, преди загубата на „Белеса дел Доар“ да бъде възприета безусловно в Картела, и дори тогава единствената реакция бе на пълно недоумение.

И по-рано бяха губени кораби, екипажи и пратки, но с изключение на абсолютното изчезване на подводниците-самоубийци по курс на север към Мексико, винаги бяха намирани поне някакви причини. Бури в океана бяха довеждали до потъването на няколко малки кораба. Тихият океан — получил името си от Васко Нунес де Балбоа, първия европеец, който го видял, понеже през въпросния ден бил много спокоен — понякога подивяваше. Прекрасните Кариби от туристическите брошури можеха да породят страхотни урагани. Но това се случваше рядко.

Загубването на карго в морето по правило бе след изхвърлянето му от екипажа, когато се разбереше, че залавянето е неизбежно.