Читаем Хаос полностью

Психическите травми могат да се превърнат в проблеми, които подобно на грешките при четене на системния диск на компютъра невинаги могат да бъдат отстранени. Притеснявам се, като се замисля колко често спонтанните, избухливи дори реакции на племенницата ми не са довели до резултата, който е преследвала. Обикновено не коментирам действията й. Изчаквам сама да си изясни някои неща, но това като че ли не се случва толкова често, както преди. Все по-трудно ми става да преценя на какво да вярвам и на какво не. Кое е реално? И кое не е? Дори самата Луси невинаги знае отговора на тези въпроси. Ако можех да изтрия онази психопатка Кари Гретхен от лицето на земята, бих го сторила дори само поради тази причина.

Тя успя да лиши Луси, която възприемам като моя собствена дъщеря, от онова спокойствие на духа, което би могла да изпитва в живота си, и аз не мога да направя почти нищо. А бог ми е свидетел, че съм се опитвала. Бог ми е свидетел, че горчиво съжалявам за случилото се. Ако наистина бях майка на Луси, би трябвало да призная, че съм се провалила в тази си роля. Тя е най-важната задача, с която би трябвало да се справя.

Това е едно от нещата, които никога няма да простя на Кари Гретхен. В такива моменти осъзнавам до каква степен желая тя да изчезне от лицето на земята. Да бъде заличена. Веднъж и завинаги. Като чумата. Или като туберкулозата.

— Добре — отстъпвам небрежно пред молбата на Луси, без да разкривам нищо важно, в случай че не сме сами и някой може да ни чуе. — Ще се скрием от жегата, ще пийнем по нещо, но ще го направим бързо. Както вече си се досетила, вдигането на тентата отнема повече време от планираното.

— Законът на Мърфи.

— Вдигнат ли тентата, няма да остана и една минута тук.

— Добри неща се случват на онзи, който умее да чака — отвръща Луси с популярно клише, очевидно предназначено за онзи, когото подозира, че ни подслушва.

Имам чувството, че напоследък не говорим за нищо друго освен за шпиониране, следене, подслушване, манипулиране, преследване, хакване, дебнене… Нищо чудно Кари наистина да се крие там някъде в мрака и да се забавлява, като следи всяка наша стъпка, чува всяка наша дума.

Колкото повече мисля за нея, толкова повече се ядосвам, но не казвам нищо пред Луси. Набирам мълчаливо личния си код за достъп на цифровия панел върху страничната врата на фургона.

— Внимавай! — прошепва племенницата ми в ухото ми и аз долавям канелата в дъха й. Много добре зная, че съществуват телеобективи, с чиято помощ някой може да проследи цифрите и символите, които въвеждам.

Зная, че съществуват куп устройства, с чиято помощ някой може да събира данни от значително разстояние. Много добре зная, че Кари владее подобни технологии, а и не само тях, но се чувствам уморена от подобни предупреждения. В допълнение към злокобните предупреждения на Луси, трябва да понасям плашещите хипотези на Марино, които следват една подир друга и внушават, че някой ме следи или дебне поради какви ли не отвлечени причини.

— Винаги внимавам — казвам аз и отварям алуминиевата врата. — Може невинаги да съм безупречна, но не подхождам небрежно към въпроса — добавям, докато влизам вътре и студеният въздух щипе кожата ми.

Луси ме следва и затваря вратата зад гърба си.

— Все си мисля, че трябва да сложим ключалки с пръстови отпечатъци.

— Зная мнението ти по въпроса и смятам, че един ден това няма да изглежда толкова непрактично.

Посрещам с облекчение хладината вътре, но заседя ли се, направо ще замръзна.

— Освен това ми се иска камионите да бяха бронирани. Смятам, че така е правилно.

— Но това би било още по-непрактично. Джанет и Деси добре ли са? — питам аз, докато стоим на металната стълба на фургона, чиито стени може да не са бронирани, но все пак гарантират, че никой не може да ни подслушва.

— Правят кръгчета около летището, защото няма къде да паркират. — Луси проверява отново дръжката на бравата, за да е напълно сигурна. — Казах на Джанет да не тръгва толкова рано, но тя не ме послуша, не питай защо. Мама няма да кацне скоро.

— Имаме ли представа за причината? — Започвам да изкачвам стъпалата.

Луси ме следва по петите.

— Първо имаше забавяне във Форт Лодърдейл заради забравен багаж в същия ръкав, който мама трябвало да използва. Заради това полетът закъснял с повече от час, а после самолетът чакал на пистата, докато получи разрешение за излитане.

— Как разбра всичко това? Не мисля, че в интернет има информация за забравен куфар на летището.

— Мама изпращаше имейли на Джанет — обяснява Луси, с което ми напомня, че сестра ми не си е направила труда да информира и мен.

— Предполагам, че няма да има време да ни дойде на гости. — Заболява ме като едно време, но няма да позволя да си проличи. — Може да се наложи да се качи веднага на обратния полет и да се върне — добавям аз.