Това обаче ми се струва нелогично. В днешния си пик температурите надхвърлиха трийсет и осем градуса при влажност на въздуха над седемдесет процента. Колкото по-горещо и по-влажно е, толкова по-неефикасна става работата на хеликоптера, а Луси подхожда изключително педантично към метеорологичните условия. Изчислява всевъзможни фактори като полезен товар, въртящ момент, температура на двигателя и прочее, освен това се замислям колко пъти съм я видяла днес.

На съвещанието с колегите, пред асансьора, зърнах я и в стаята за почивка, когато надникнах там в търсене на Брайс. Последния път, когато я видях, вероятно е било към четири следобед. Тогава излизахме от залата за аутопсии задно с моята заместничка доктор Зенър и минахме покрай лабораторията за виртуална реалност.

Луси беше вътре и подменяше някакви проектори. Разменихме няколко думи. Тогава не беше облечена в пилотски гащеризон.

22.

Тя не отдава никакво значение на пилотския си костюм, обяснява, че е разляла кафе и е трябвало да се преоблече.

Зная кога племенницата ми отговаря уклончиво. То е очевидно като меднорусите й коси и безспорно като изящния нос върху красивото й лице. Проверявам телефона си, тъй като минутите се нижат, а не получавам никакви новини от Харълд или Ръсти относно напредъка им по издигането на тентата.

Обикновено Луси проявява инициатива и сама предлага да провери докъде са стигнали. Все пак тя е инженер, може да успее да им помогне с нещо. Сега обаче не предлага услугите си и не проявява желание да отиде където и да било. Очевидно си е наумила нещо, след като се появи неканена, без никаква причина. Очаквам да чуя какво има, докато прикривам нетърпението си, като поглеждам непрекъснато към телефона си.

Не искам да притискам Ръсти и Харълд. Няма да им помогна с нищо, ако започна да им досаждам с натяквания да побързат, при положение че имат проблеми с вдигането, както грубо се изрази Марино последния път, когато проверих докъде са стигнали. Вероятно не би трябвало и да стоя в тъмнината и да разговарям с племенницата си. По-добре ще направя, ако се върна на поляната и проверя как са останалите. Не искам някой да припадне от жегата или да се нуждае от каквото и да било. Не искам и да тръгнат досадни слухове.

Не искам някой да подхвърли, че съм седяла на хладно, вдигнала крака на бюрото си в мобилния център, докато останалите са се бъхтали навън, на тъмно, в условия, които по нищо не се отличават от Долината на смъртта след залез. Не искам някой да подхвърли, че през това време съм бъбрила сладко-сладко с племенницата ми, пристигнала на местопрестъплението с ферари, което струва повече от къщите на колегите. Майка ми не спира да натяква, че външният вид е всичко. Няма представа колко е права в наши дни.

Хората — особено полицаите — се нуждаят от съвсем малко, за да поставят под въпрос професионалните умения на някого или доверието си към него. Още по-малко им трябва, за да се усъмнят в честността му, и още по-малко, за да поставят под съмнение скромността и благоприличието му. Всеки намек, че съм се почувствала привилегирована или съм проявила мързел, може да се отрази неблагоприятно върху мнението на съдебните заседатели. Истината е, че почти всичко може да му се отрази неблагоприятно.

— Луси, трябва да отида и да проверя как вървят нещата… — започвам аз, а тя пристъпва към мен и ме хваща за ръката така, че да не мога да направя крачка напред.

— Нека се разхладим и пийнем нещо — отговаря и това не е предложение.

Поглеждам към фенерите, които пронизват нощта в далечината. Сетне извръщам поглед към върволицата от автомобили по Кенеди стрийт и несекващия трафик по моста. Оглеждам нарастващия брой полицейски коли около нас. Не виждам никого в тях. Около нас няма дори един човек, който да чуе разговора ни.

Не се съмнявам, че Луси усеща как врагът диша във врата й. Каквото и да кажа, няма да променя убеждението й. Прилича на войник с посттравматичен синдром. Не можеш да убедиш човек в подобно състояние, че няма за какво да се тревожи. Колкото и да му говориш, не можеш да прогониш кошмарите и фобиите му. Няма да му помогнеш с жизнерадостни мисли и пожелания за сладки сънища.

Страстите, триумфите, трагедиите, флиртуванията дори в миналото на Луси са част от психологическото й програмиране. Най-силно върху съзнанието й се е отпечатало преживяното в Куонтико. Именно това бяха най-щастливите и най-нещастните моменти от младите й години. С моята благословия и под мое ръководство, тя пое по трудния път и се сблъска челно с едно истинско чудовище. Това стълкновение бе с мащабите на същински катаклизъм, а аз дори не успях да го предвидя. Оттогава Луси не е същата. Нито пък аз.