Читаем Хаос полностью

Новата изложба включва морски пейзаж, религиозна алегория и натюрморт с череп. Има още маслени портрети на сурови мъже в колониални дрехи или обилно напудрени жени в корсети, които са толкова стегнати, че противоречат на законите на анатомията. Едва ли са се отървали с нещо по-леко от натъртени ребра и деформирани органи. Никога не зная каква изложба ни очаква, когато идваме тук, защото повечето произведения на изкуството са взети назаем от съседните музеи, които притежават едни от най-добрите колекции в страната.

Картините се сменят непрекъснато и това допада особено на Бентън, защото му напомня атмосферата, сред която е израснал. Богатият му баща инвестирал в произведения на изкуството и непрекъснато внасял и изнасял безценни картини от дома им, обширно имение от червеникавокафяв пясъчник, което много прилича на Харвард Клуб.

Да можеш да окачиш произведение на Питер Клас тази седмица, а следващата на — на Търнър или Ян Бот, е наистина удивителна възможност. Това може би е Йоханес Вермеер, а онова Франс Халс, мисля си аз, докато оглеждам нашата малка частна галерия, в която всяка картина е поставена в позлатена рамка и осветена като в музей.

Трудно ми е да си представя детство като това на Бентън, при положение че съм израснала в доста по-скромни, почти спартански условия в Маями. Той принадлежи към аристокрацията на Нова Англия, докато аз съм единственият представител на фамилията ни от второ поколение италиански емигранти, който е учил в колеж. Макар да ми е било трудно, тъй като съм разполагала с толкова малко във всяко едно отношение, днес съм благодарна, че когато съм пораствала, не съм получавала онова, което съм смятала, че искам.

Бентън е търпял лишения от друг тип. Получавал е всичко, което родителите му са искали. Изживявал е техните мечти, а това го е лишило от доста неща и е направило живота му по-самотен. Като дете неведнъж съм се чувствала тъжна и самотна. Най-ярките ми спомени обаче са свързани с усещането за принуда, с липсата на избор, със съзнанието, че трябва да се науча да се справям сама, независимо дали става въпрос как да се облека, какъв шампоан мога да си позволя или колко дълго може да продължи нещо.

Опознах света с помощта на книги, фотографии и филми, защото не можех да си помисля за ваканция или пътешествие. Това продължи някъде докъм петнайсетата или шестнайсетата ми година, когато започнах да обикалям колежите. Бентън, от друга страна, не е бил лишаван от нищо освен от внимание и нормално детство. Казва, че никога не се е чувствал богат, докато не ме е срещнал, и това е най-милото признание, което някой ми е правил.

Премества леко масата и дори я завърта така, както му харесва, сякаш трапезарията на клуба му принадлежи.

— Притеснявам се да не ти стане студено.

— Засега съм добре. Всичко е наред… освен външния ми вид.

— Но той е прекрасен. Ти винаги ще си останеш най-красивата жена, която някога съм срещал — усмихва се Бентън, докато придърпва стола ми.

— Мисля, че си слънчасал — отговарям аз и сядам.

Намествам стола си по-близо до масата и пъхам кожената си чанта под него. Никога не сядаме с гръб към вратата или който и да било вход или изход. Не сядаме и до прозорци, които биха ни изложили на показ като риби в аквариум.

Всъщност ние не толкова сядаме край масата, колкото заемаме позиции около нея. Двамата с Бентън се разполагаме така, че да държим под око пространството около нас, за да се уверим, че нищо няма да ни изненада иззад някоя врата или прозорец. С други думи, в този дом, далеч от дома на моя съпруг, сядаме да вечеряме като две ченгета.

Не го ли направим, не можем да се отпуснем. Именно такива дребни неща ни действат отрезвяващо. Невъзможно е да забравим, че принадлежим към една малобройна, но особена порода. Породата на държавните служители, изложени на непрекъснат стрес.

— Сигурна ли си, че си добре, въпреки климатика? — пита Бентън, докато сервитьорът — възрастен мъж, когото виждам за първи път — приближава към нас. — Искаш ли сакото ми? — Бентън посяга да го свали, но аз поклащам глава.

— Добре ми е засега. Ще се справя. Съжалявам, че съсипах остатъка от вечерта.

— Нямам представа за какво говориш. Нищо не си съсипала. — Разтваря бялата си салфетка и я поставя върху скута си. — Е, освен чорапите. Как стана, между другото?

— О, господи! Само това не ме бяха питали днес! — Чувствам в гърлото ми да се надигат мехурчета смях, докато Бентън се взира объркано в мен.

— Пропуснал ли съм нещо? — пита той, но сервитьорът ни чака.

Стои до масата, облечен в бяло сако, колосано и закопчано догоре. Лицето му е слабо, с увиснала кожа, като на човек, който някога е бил красив, но е изгубил доста тегло. Поглежда Бентън и поднася химикалката към бележника си.

— Бих искал да ни донесете първо вода — казва съпругът ми и изведнъж се сещам за чорапите, които хвърлих в кошчето за боклук в дамската тоалетна, и това отново ме разсмива.