Читаем Хаос полностью

— Имаме ли основания да смятаме, че Тео притежава пангит или най-малкото има достъп до него? — питам генералния секретар на Интерпол, което ни връща на следите от метеорита, открити от Ърни.

— Интересен въпрос, защото основният бизнес на Уилям Портисън са космическите технологии. Освен всичко останало, компанията му се занимава и е изграждането на ракети — казва Пери. — Той лично се интересува от коли, космически пътешествия, часовници и какво ли още не, включително скални образци. Разполага със собствен музей и познай кой му е помогнал да събере подобна колекция? Смахнатият му брат. Мисля, че Тео е тайният помощник в стил Рейнман на Уилям.

— В такъв случай напълно възможно е Тео да е познавал Елиза Вандерстийл, след като тя е живяла със семейството на брат му през последните две години. Колекцията от скални образци в дома на Портисън ли се намира? — питам аз и се опитвам да анализирам думите на Пери, защото зад тях се крие много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Държи колекцията си в трезор, който се заключва с блиндирана врата.

— Някой трябва да разбере дали не липсва нещо — казвам аз. — По-специално дали не липсва парче метеорит и ако е така, какъв е този метеорит и най-важното, какъв е произходът му. Как се е сдобил с него? — Обяснявам какво точно трябва да открием. — Минералният отпечатък на метеорита може да се окаже единствената ни материална улика по случая. Можем да докажем съвпадение, ако отново попаднем на него.

— Не мислиш ли, че Тео би трябвало да го знае, след като е помогнал на брат си да събере подобна колекция?

— Зависи дали Уилям знае подробности за това, което е купил или получил. Уилям Портисън може да е купил част от метеорит, без да знае точния му химически състав — казвам аз в мига, в който електронната брава на кабинета ми се отваря.

— Не се съмнявам, че Скотланд Ярд ще проучи въпроса — уверява ме Пери, с което само засилва подозренията ми, че властите са изправени пред няколко проблема едновременно.

Точно когато приключвам разговора, на прага изниква Марино, което ми напомня за привилегирования му статут.

Не съм изтрила отпечатъка му от няколко биометрични ключалки, включително от вратата на паркинга, входната врата, която води към сградата и вратата на кабинета ми. От години не е водил разследване тук, но не мога да събера сили и да залича всички следи от присъствието му. Наблюдавам го как влиза в кабинета ми и забелязвам, че е облечен в същите потни дрехи, в които работеше по-рано, макар да се е отървал от тъмносиньото сако.

Не си е взел душ. Това става очевидно, докато оглежда бюрото ми като хищна птица. Ако трябва да определя по скалата от едно до десет — десет е максимумът — колко ядосан е Марино в момента, трябва да оценя гнева му на сто. Намира се в състояние, което бих могла да определя като тих бяс, лицето му е посивяло, очите му са се превърнали в късчета гранит, мускулите на челюстите му са здраво стиснати.

— Никога не съм те виждала толкова ядосан. Надявам се да не съм причината… — започвам аз.

— Ама че мръсници! — изръмжава той и виждам как пулсира вената на слепоочието му, а червено-пурпурното петно се плъзга надолу към врата му. — Седя си с оня тип, говоря си с него и той тъкмо започва да ми разказва какво се е случило, когато над проклетата къща се появява хеликоптер и онези гадове изскачат въоръжени до зъби. Когато виждат, че съм само аз в компанията на някаква квартална откачалка, свирят отбой. На сцената се появява Махант, който се държи така, сякаш е господарят на света. — Марино изтупва ръцете си от прахоляк. — Това е краят.

— Какво означава това е краят? За кого говориш?

— За смахнатия съсед на Брайс — заявява Марино за мое най-голямо изумление. — Тъкмо щях да разбера защо е подал онзи фалшив сигнал до 911 и…

— Марино? — възкликвам аз, докато си мисля за онова, което Том Пери току-що разказа за Тео Портисън.

Предполагам, че докато разговаряме с теб, той ще бъде посетен от агенти на ФБР. Ако вече не са го сторили, разбира се…

— Точно това каза и Брайс. — Марино говори бързо, без да си поеме дъх. — Искал да му отмъсти, задето го е обидил, а какъв по-добър начин от това, да замеси голямата шефка доктор Скарпета с надеждата тя да го уволни…

— Как ме нарече току-що?

— Голямата шефка? — свива рамене Марино. — Той те нарече така, не аз.

— Точно така ме нарича Тейленд Чарли в аудиоклиповете.

— Можеш сама да го кажеш на ФБР, защото аз няма да си мръдна пръста, за да им помогна!

— Да не искаш да кажеш, че са позвънили на вратата на Тео Портисън, докато двамата с него сте седели в дневната? — питам аз.

— Кой, по дяволите, е Тео Портисън? — мръщи се Марино и се надвесва над мен. — Съседът на Брайс се казва Джон Смийт с ий. Предполагам, че това не е достатъчно, за да накара федералните да поемат случаите „Вандерстийл“ и „Бригс“ и на всичко отгоре да разследват фалшивите сигнали до 911. Какво, по дяволите, става?