— Как си? Влизай и сядай — казва Ърни в сумрака от пулта на половинтонния микроскоп. — Защото искам да си седнала, когато чуеш това.

Най-добрият ми трасеолог винаги ми напомня за щурман на подводница, седнал пред дебела метална тръба, която се издига почти до тавана и напомня перископ. На върха й обаче е разположен катод, който повечето хора наричат електронна пушка, макар на мен да ми прилича повече на електрическа крушка. Това е най-обикновена волфрамова нишка с формата на фиба, която изстрелва термойони към обекта на нашите изследвания. Самото помещение — задушно и клаустрофобично — напомня пещера.

Масивните бетонни стени поглъщат всеки шум, а изолацията от дебело фибростъкло, покрито със специална материя, сякаш поглъща всеки лъч светлина. Имам чувството, че се намирам на дъното на морето, дълбоко под земята или изгубена в Космоса. Когато влизам тук, все едно преминавам в неизвестното, като Алиса през онова огледало. В известен смисъл това е така, защото светът на Ърни не може да бъде управляван без инструменти, които са в състояние да различат частици с размери една милиардна от метъра или една седемдесет и пет хилядна от човешкия косъм.

Мога да открия хиляди кожни клетки или прашинки дори върху най-миниатюрната и банална улика, която възприемам като вселенски детрит, мъртва органична материя, заредена с негативизъм и лоша карма. Хората оставят след себе си всевъзможни уж невидими следи, които непрекъснато си препредават. Те могат да се озоват на най-неочаквани места, да преминат от един човек или предмет върху друг, дори от един континент на друг, а когато ги открием — да ни разкажат най-невероятни истории.

Връщам се към последната ни среща с Ърни. Оттогава измина може би месец и посивяващата му коса, все още с руси кичури тук-там, е станала още по-дълга. Забелязвам, че под лабораторната престилка се крият черен костюм и каубойска вратовръзка във формата на шнур с клипс от сребро и тюркоаз. Сложил си е черен колан от кожа на гущер и черни каубойски ботуши в същия стил. Обзалагам се, че е оставил в кабинета си черната шапка „Стетсън“ с извита нагоре периферия. Явно днес ще ходи в съда, ще дава показания под клетва или нещо подобно, за да се облече така. Питам го това ли е причината да се е издокарал.

— Нищо подобно — отговаря ми той, а сините му очи озаряват измореното му лице. — Каня се да отида в института „Кенеди“ и да чуя лекцията ти. Съмнявам се, че ще ми остане време да се отбия у дома, за да се преоблека. Няколко души ще тръгнем направо оттук.

Трогната съм, но и смазана от мъка, затова сядам и му казвам за Бригс.

— По дяволите! — изругава тихо Ърни, докато аз му излагам опасенията си.

— Енергия или електричество, превърнати в оръжие — споделям догадките на Бентън.

— Изглежда абсурдно, но въпреки това има логика — отвръща ми Ърни.

— Откри ли нещо, което да ни помогне в тази насока?

— Не съвсем… може би. Всъщност попаднах на това вчера, преди да си тръгна. — Има предвид случая „Хиндърс“. Докато го слушам, започвам да оглеждам мониторите над главата му, макар да не съм сигурна какво виждам.

Странни черно-бели форми, някои в наномащаб, увеличени двеста хиляди пъти. Атомни спектрални линии, в които разпознавам никел и алуминий, извадени от изгарянето върху скалпа, а също и силиций и желязо в по-малки количества.

Не съм сигурна какво прави тук титанът, объркана съм от наличието на цирконий и скандий. Това не са метали, които се срещат на всяка крачка. Единият се използва предимно в ядрените реактори, другият в космическата индустрия.

— Не исках да ти казвам какво съм открил — обяснява Ърни, — докато не получа потвърждение от един приятел в НЛОР.

Националната лаборатория „Оук Ридж“ в Тенеси е мястото, към което се обръщаме за помощ, когато се изправяме пред неразрешими загадки в областта на материята и нейната структура. С други думи, ако не можем да разберем от какво е направено нещо или как, обръщаме се към Националната лаборатория „Оук Ридж“, Масачузетския технологичен институт, Калифорнийския технологичен институт, дори НАСА. Пример за това е темата на моята лекция довечера — трагедията с космическата совалка „Колумбия“. Една обикновена криминологична лаборатория не би успяла да даде отговор на въпроса защо топлинният щит е дал дефект.

— Обади ми се току-що, буквално докато идваше насам — обяснява Ърни. — Чувала си ме да споменавам Бил. Работи в лабораторията за свръхпроводници и често не спи нощем като теб — добавя той, защото още няма четири сутринта. — Знаеш ли какво е пангит?

— Не мисля — отвръщам аз. — Честно казано, не разбирам за какво говориш.

— За това! — Ърни посочва черно-бяло изображение на един монитор, което при увеличение 500 пъти наподобява безформен кътник.

41.

— Пангитът е открит преди няколко години, когато геолози от Калифорнийския технологичен институт изследвали парчета от метеорит, паднал в Северно Мексико през 1969 г. — обяснява Ърни, докато се навежда да оправи единия си чорап, смъкнал се надолу в каубойските му ботуши.

— Никога не съм чувала за минерал, наречен пангит — признавам аз.