Блъскам с ръка в прозореца. Той се пропуква, първо се появява само една чертичка, а после, докато продължавам да блъскам прераства в цяла паяжина.

— Не се опълчвай срещу естественото си желание — заговаря Ашли Джун. — Ще разбереш по-късно, когато ти обясня. Но тя трябва да умре. — Вдига арбалета към Сиси, готова да изстреля последната стрела.

— Спри! — крещя. Сега вече мирисът е толкова по-богат и прекрасен. Забивам ноктите на краката си в мраморния под в усилие да се задържа на място.

— По-добре е тя да умре — настоява Ашли Джун. — По-добре за нас. За всички. Ще дойде момент, когато ще разбереш — обещава и отмята брадичка по посока на Сиси. — За теб ще са първите хапки, мили мой. — Накланя глава и вие с наслада. И към воя й се присъединява друг, звучащ в пълна хармония с нейния, отнема ми секунда да осъзная, че се носи от собствената ми уста. Ашли Джун потрепва; аз потрепвам.

Хепър. Точно пред нас. Девствена жена хепър, така вкусна и неустоима.

— Не се бори срещу това — промълвява Ашли Джун. — Не се мъчи да устоиш.

Червеният ми и месест език се изстрелва навън. Почти съм способен да вкуся аромата във въздуха, толкова е наситен и магнетичен. Плътта на хепъра тръпне подканващо и вече се каня да скоча отгоре й, върху тази мека и прекрасна плът, върху лавата от кръв, която ще ми принадлежи, ако само пробода кожата леко с удължените си зъби. Желанието е тъй чисто и завладяващо, че самото отдаване на него ще е удоволствие само по себе си.

— Джийн! — Лицето на хепъра е изкривено заради изживяваните емоции. Страхът струи на талази, от брадичката се стича пот, торнадо от нелицеприятни емоции разтърсва тялото.

Приклякам в готовност да се метна напред. Почти успявам да усетя топлата и крехка плът върху езика си, потичането на кръвта в устата ми, гърченето на тялото под лапите ми.

— Джийн — повтаря отново. Гласът й е по-спокоен, решителен и все пак белязан със страх. Но погледът в очите й е различен. Там няма страх. Липсва паника. Нещо се е променило. Заковава ме на място с очите си. Блокира ръцете ми и залепва стъпалата ми на земята. — Джийн — произнася още веднъж и този път тонът й е напълно лишен от паника, а в изражението й личат едновременно сила и мекота.

Стоя на място и отмятам глава на една страна. И после проглеждам. За миг виждам нещата от друг ъгъл. Зървам ясно знак, белязал съзнанието и душата ми.

Това е Сиси.

И после си припомням; след това я виждам по нов начин. Коя е и какво означава за мен.

От тази ситуация има само един изход.

Прехвърлям ремъка на пушката над главата си, плъзвам пръсти по дългото студено дуло. И го притискам под брадичката си.

— Не! — виква Ашли Джун. — Какво правиш?

— Не мога, не мога — повтарям и дори сега по брадичката ми се лее слюнка и се стича по цевта.

— Недей! — моли Ашли Джун, а белите й ръце стискат здраво арбалета.

— Тогава простреляй ме! — крещя на Ашли Джун. — Простреляй ме със стрела, заредена с Ориджин.

— Не…

— Направи го! — настоявам. — Направи го или ще се гръмна.

— Ти не разбираш. Тя трябва да умре.

— Не! Ти си тази, която не разбира. Ние двамата със Сиси трябва да живеем. Ние сме Ориджин. Ние сме лекарството.

Ашли Джун снижава арбалета.

— Ти и това момиче хепър не сте никакъв лек. Зараза сте. Откритото от бащата ти не е било „лек“. Било е вирус.

— За какво говориш?

Около нас всичко започва да вибрира. Тълпите са пристигнали и не са забавили темпо, когато са се добрали до крепостните стени. Хвърлят се срещу тях отново и отново, докато те, неспособни да издържат на общата им мощ, се срутват. Тела плъзват по прилежащите земи и покриват двореца с лигава белезникава пелена.

Сиси. Хепърската й плът потръпва, по мускулите и подкожната мазнина плъзват съблазнителни вълнички. Остават само няколко секунди, преди напълно да изгубя контрол.

— Стреляй! — крясвам. — Пронижи ме със стреличката.

— Не!

Дулото още е опряно в брадичката ми и аз започвам да притискам пръст.

— Джийн!

Не знам какво ме кара да вдигна поглед. Настойчивостта в гласа на Ашли Джун или необичайният факт, че произнася името ми. Но когато очите ни се срещат, изпълва я странно смирение. Като че току-що е осъзнала нещо. Бавно и много преднамерено поставя арбалета на пода.

После прикляка и извива гръб, сякаш се кани да се хвърли върху Сиси. Цялото тяло на Ашли Джун издава напрежение като изопната струна. Когато вперва поглед в мен обаче, в очите й има повече мекота, отколкото някога съм виждал там. В тях се чете нещо странно, може би почти тъга.

— Погледни луната — продумва. — Истината е в луната.

И после се втурва към Сиси като неясно петно, извърта очи назад и замахва напред с наострени нокти.

Виждам ги като на снимка в един замръзнал миг. Силуета на Ашли Джун на фона на прозореца с коса, вееща се зад нея, докато се спуска към Сиси; и Сиси, мъчеща се да стане от пода, като се оттласква с потни длани.

Натискам спусъка и пушката гръмва.

56

Изстрелът е достатъчно силен, че да запрати Ашли Джун към прозореца. При контакта с тялото й в стъклото се появява вдлъбнатина и то изпъква навън като очна ябълка, но не се чупи.

— Недей — казвам.