Спринтираме по различни коридори и отминаваме групи хора, които се движат напред и назад. Някога намирах вида на тези искрящи със своята анемична бледност голи тела за гнусни. Така и не успявах да разбера обичая им да се събличат по време на лов. Но сега вече знам. Заради вълнението е, заради бушуваща енергия, пулсираща под кожата им. Сграбчвам ризата си и за секунди я накъсвам на парцали. Крещя към небето.

Сиси спира, поглежда ме и отмята глава. В очите й се долавя тревожност, докато наблюдава голия ми торс. За секунда — по-малко, може би една десета от секундата — чувствам срам. Защото тя не се е предала, още не, не напълно. Разбирам го заради дрехите й, още са на нея, неразкъсани. Още устоява. Не е тръгнала да дебне хепъри. Целта й е да ги спаси или поне един от тях.

— Какво има? — питам я.

— Помогни ми да ги намеря.

— На върха на обелиска са. В покоите на Владетеля.

В очите й се прокрадва подозрителност.

— За какво говориш? Помогни ми да открия Основоположниците и тяхната лаборатория, където са складирани стрелите, заредени с Ориджин. — Поглежда към един коридор, а после към друг. — Изглеждат ми все еднакви — процежда ядно.

По-добре да забравим за зрението си. Очите няма да ни помогнат. Вирвам нос във въздуха и вдишвам дълбоко. Ето. Едва доловима следа. С мирис на метал, за разлика от всичко друго в двореца. И дори има бегъл намек за оръжейно масло.

Сиси ме вижда да вдигам нос и се сеща какво правя. Секунда по-късно тя също долавя миризмата. Тялото й се напряга и в следващия момент вече лети по коридора.

Откриваме вратата, водеща към лабораторията. Прегъната е навътре, но пантите и ключалката са удържали. През тесния процеп между касата и избитата врата се прокрадва въздух. Именно така сме успели да определим мястото на оръжията.

Сиси не губи време. Засилва се назад и после блъска тялото си във вратата. Отново. И отново. Присъединявам се към нея и на седмия път влетяваме вътре.

Лабораторията е празна. Не се вижда нито един от Основоположниците. Жалко.

— Насам — произнася Сиси и се втурва към арбалет, лежащ на работния плот. До него са строени няколко стрели, пълни със серума.

Макар да не мога да подуша кръвта в плътно запечатаните стрели, изведнъж започвам да се лигавя неконтролируемо.

— Джийн. — Гласът на Сиси се е променил и се долавя лека заплашителна нотка. Взема арбалета и го зарежда. — Първо ще спрем преобразяването при теб. После и при мен. След това ще се качим в обелиска да открием Дейвид. — Тонът е твърд, но предпазлив. Издаващ подозрение.

Но аз съм подготвен. Готов съм да отговоря.

— Не, почакай.

Вдига арбалета и го насочва към гърдите ми.

— Няма време за чакане.

— Ти не разбираш. Ако спрем преобразяването тук, ще се тътрим със скоростта на охлюви. Няма да успеем да стигнем до обелиска, а още по-малко да се изкатерим до върха, където са покоите на Владетеля. Истина ли е? Няма да изминем и петдесет метра, преди да ни засекат и подгонят.

Тя мълчи и обмисля. Разкъсвана е вътрешно. Битката не е само с мен, но и с нея самата. Не иска да спира преобразяването. Не желае да се връща към тромавото и трудно подвижно тяло на хепър.

— Трябва да побързаме — подканям я. И после следва лъжата. — Колкото по-скоро стигнем до покоите на Владетеля, толкова по-скоро ще освободим Дейвид.

Тя взема решение. Прехвърля ремъка на арбалета през глава и поставя оръжието на гърба си. Спуска косата си отгоре и той заприличва на качулка.

— Веднага щом достигнем върха на обелиска, ще се инжектираме — заявява.

— Хубаво — отвръщам. На път към вратата сграбчвам двуцевна пушка от стелажа с оръжията. Твърде вероятно е да се наложи да разбием вратата към покоите на Владетеля. Прехвърлям ремъка й през главата си и я мятам на гръб, взимам също няколко пълнителя и за всеки случай — два прототипа на Ориджин гранати. После следвам Сиси навън през вратата.

54

С подсиленото си чувство за ориентация двамата със Сиси с лекота намираме входа на обелиска. Втурваме се по спираловидното стълбище, издигащо се покрай вътрешната стена на кулата. Тъмна вертикална шахта се спуска в центъра на обелиска, също като черен гръбначен стълб. Това е проходът, през който се транспортират нишите.

Изкачването, което би ни отнело поне десет минути, ако бяхме възпрепятствани от слабата координация и нищо и никаквата издръжливост на хепърите, осъществяваме за по-малко от две. На върха се озоваваме пред вратата, водеща към покоите на Владетеля. Заключена е. Ако се съди по прясно нанесените драскотини и хлътнатини по повърхността й, вече мнозина са се опитали да влязат, но безуспешно.

Сиси се затичва и се блъска в нея със сила. Раздрусва се, но пантите остават по местата си. Вратата е самозаключваща се и има три резета. Спокойно можем да сгромолясваме телата си отгоре й в рамките на следващия час и да няма никакъв резултат.

Прехвърлям пушката над главата си.

— Отдръпни се — предупреждавам. Прицелвам се в ключалката.