Читаем Капанът полностью

— Добре са — уверявам я, макар да нямам никаква представа. Мъча се да вдигна глава, но я чувствам размътена и натежала. — Кои бяха тези мъже?

— Хора са. Това поне е очевидно. Иначе досега да са ни изяли. — По лицето й се стича капка пот. Иска да я обърше, по не успява; белезниците й дрънчат шумно в рамката на леглото. — Те знаят всичко за нас, Джийн. Наясно са, че ние сме Ориджин. И ще продължат да източват кръвта ни кой знае до кога.

— Колко са на брой?

— Струва ми се само четиримата. Наричат се Основоположниците. Работят под прикритие тук от години. Един от тях, лидерът, според мен е с доста висок ранг.

— Трябва да го обсъдим с тях, Сиси. Ако наистина са като нас, нужно е да им кажем, че можем да се измъкнем от тук. Ние, децата от катакомбите и те, Основоположниците. Можем да се качим на влака обратно до Мисията и после оттам да тръгнем на изток.

Тя поклаща глава.

— Какво мислиш, че се опитвах да сторя с часове? Но те не желаят да слушат.

— Защо не? Каза ли им…

— Казах им всичко, Джийн. Подробност след подробност. Нищо не премълчах. Говорих за баща ти, за неговите насоки, за делтапланерите, за река Неде, всичко. Просто кимаха и се взираха безизразно в мен. И продължаваха да точат кръв. Когато повиших глас и започнах да се държа войнствено, те… просто ме упоиха с нова инжекция.

Опъвам белезниците, но в моето подчинено положение ги чувствам още по-яки отпреди.

— Трябва да знаеш нещо, Джийн — обръща се към мен. — Докато им разказвах за миналото, за историята на здрачниците, имаше няколко неща, които не ми паснаха.

— Какво например?

Тя стяга челюст ядосано.

— Не знам. Ако не бях така изтощена и гладна през цялото време, ако не ме запращаха във все по-странна и по-странна обстановка, преди да успея да дойда на себе си, може би щях да успея да определя. Но главата ми се върти, Джийн. Не успявам да сложа мислите си в ред дори за миг.

Подозренията на Сиси отразяват моите собствени. Още във влака, когато се отдалечавахме от Мисията, ме тревожеха сходни въпроси.

— Какво мислиш, че става тук?

Тя мълчи известно време.

— Не знам. — Очите й се приковават в моите. — Но няма просто да лежа тук, докато Дейвид и Епап още са в катакомбите. — Тя се свива на една страна и със зъби измъква тръбичката от ръката си, а после повтаря същото с другата.

Основоположниците дотичват след по-малко от минута. Втурват се към Сиси, без да казват нищо и се опитват да забият иглите обратно в ръцете й.

— Престани да си движиш ръцете — произнася единият със строг и лишен от емоции тон. Опитват се да притиснат ръцете й към леглото, но дори окована тя успява да надвие кльощавите им ръце.

Мъжете се взират в нея безизразно. Един от тях приближава до телефон, окачен на стената.

— Нужен си ни — казва и затваря.

Връща се при другите. Стоят важно в края на леглата ни и чакат мълчаливо.

Минута по-късно чуваме да се отваря врата и после да се заключва. Мигом разпознавам широкоплещестия мъж, когато се показва измежду завесите. Не изглежда разтревожен или забързан. По-скоро е развеселен и се държи почти извинително. Междувременно е облякъл кадифено сако, декорирано с дворцови отличителни белези. Ако се съди по броя на гербовете и символите, Сиси е права. С висок ранг е.

— Какво има? — пита и после забелязва изтръгнатите игли за кръвопреливане. — О, разбирам. — Почесва лявата си вежда с десния палец. Веднъж. После втори път.

— Съвсем очевидно е — заговаря. — Досега би трябвало да сте осъзнали, че сме ваши приятели. На една и съща страна сме.

Опъвам белезниците и ги карам да изтракат шумно.

— Ниска летва поставяте за приятелството.

Мъжът почесва китката си.

— Бива си го чувството му за хумор — отбелязва един от тях монотонно и безизразно.

— Къде са Дейвид и Епап? — настоява да научи Сиси.

Мъжът с високия пост пренебрегва въпроса на Сиси и полага ръка на прасеца ми. Опитвам се да се дръпна, но оковите ограничават движенията ми. Потърква кожата ми, а ръката му е противно гладка и хладна на допир. Като студена пластмаса.

— Седемнайсет години си живял сред тях и все пак колко бързо се превърна в хепър. Оставил си космите на краката ти да пораснат. Целият си осеян с къси косъмчета — шепне с неприкрито презрение. — По ръцете, под мишниците, дори имаш набола брада.

Другите мъже, смаяни и отвратени не по-малко от него, също докосват крака ми с върховете на пръстите си, опипват и потъркват късите косъмчета и плъзват пръсти надолу към глезена.

— Престанете да ме докосвате.

Пръстите им се заковават на място. Поглеждат към водача си. Той кима и те дърпат ръце. Оглежда ме дълго.

— Помниш ли първия път, когато разговаряхме? — интересува се. — В тоалетната в Института за хепъри? — Насочва ръце към торбичката кръв встрани на леглото ми. Умело я запечатва, като внимава да не разсипе и капка, а после подава издутата торбичка на един от другите мъже. — Беше вечерта преди Лова на хепъри. Ако си спомняш, дадох ти безценен съвет. Да оставиш лова да започне, а после да използваш дадените ви оръжия срещу другите ловци. Но ти реши да се правиш на умен, нали? — Цъка с език. — Това би улеснило нещата толкова много.