Нишата й започва да вибрира недоловимо. Очите ми постепенно свикват с ярката светлина. По позата на притиснатите към стените крайници личат страхът и напрежението. По лицето й се изписва паника. Извърта се в различни посоки, легнала по гръб и после замахва с крака, като блъска по стъклото със стъпала все по-силно и по-силно. Но не успява да направи хлътнатина, нито пукнатина, нито дори да издаде звук.

Крещи, но приглушеният й глас е погълнат от рязко издрънчаване на метал. И после нишата се размества и помръдва. Тя се плъзва към стъклената преграда и разперва длани върху нея, мести лудешки поглед във всички посоки, като се мъчи да види нещо.

Опитва се да ме открие, изпитва потребност да ме зърне. Очите ни се срещат само за секунда.

И после стената зад нея се отваря и цялата ниша започва да се отдръпва навътре. Към тъмната празнота отвъд.

Крещя името й. Хвърлям се срещу стъклото. Няма да я пусна. Не мога да я пусна. Приключих с изоставянето на хора. Никога няма да причиня на друг онова, което сторих на Ашли Джун. Докато съм способен да поема глътка въздух, никога няма да изоставя Сиси. Никога.

Тя блъска по стъклото, но ударите са беззвучни и безполезни. Издърпвана е все по-навътре в тъмнината зад стената. Смалява се все повече и повече, докато е изтеглена толкова назад, че успявам да видя релсите, разкрили се под нишата й. Очите ни се срещат за последен път и аз се старая да й вдъхна кураж. А после задната стена се спуска надолу и тя се загубва, като че погълната цяла. На мястото, където се намираше нишата й само преди мигове, сега има само празна кухина. Лекото вибриране в стените прекъсва, тракането на метал утихва и единственото, което успявам да чуя, е нейното име, повтаряно отново и отново и едва след минута осъзнавам, че аз съм този, който го крещи, а съставящите го срички сякаш прерязват гласните ми струни.

11

Часове по-късно идва моят ред. Изведнъж нишата е озарена от ослепяваща бяла светлина. Металните панели на стените около мен се загряват, а нишата започва да вибрира леко. Като че се съживява. Нищо от това не ме изненадва. Лежа неподвижно със затворени очи, а сърцето ми блъска бясно. Не се съпротивлявам и не се мъча да се освободя. Старая се да запазя спокойствие.

Всъщност искам именно това. Надявам се да се случи от мига, когато Сиси беше отведена. Само ми се ще да го бяха направили преди часове, да можех да се присъединя към Сиси по-скоро, след като я откараха. Дори и да са я пратили в кухнята на двореца.

Нещо щраква на място под нишата и цялата наподобяваща ковчег единица започва да се тресе и да трака леко, като че озовала се на конвейерна лента. Дишането ми се ускорява, въпреки решимостта ми да остана спокоен. Разтварям широко очи. Изтеглен съм в стената и сега я отминавам, за да бъда погълнат от зейнала безкрайна тъмнина. Поемам рязко дъх, защото стомахът ми се стяга на възел.

Досега потисканият страх започва да се надига в мен. Мятам се в едната и в другата посока в нишата, но стените й остават непоклатими, както досега. Отворът, през който бях изтеглен току-що, се смалява до пролука. Затваря се и ме блокира в напълно различна вселена.

Моят контейнер се накланя в различни посоки заради издигания и спускания. В продължение на няколко мъчителни секунди съм с главата надолу. После съм запратен към дъното на нишата и се лашкам замаяно, докато тя се килва насам-натам в тъмнината. И по време на цялото това хаотично движение напълно ми става ясно нещо, което съм се мъчил да отрека. Вече нямам контрол. От гърлото ми се изтръгва крясък.

12

Нишата спира да се движи. Няколко минути не се случва нищо. После в мрака над мен се очертава тънък отвор, отрязък от приглушена светлина с дебелината на острие на бръснач. Не е ярка, но очите ми — заради дългото стоене на тъмно — примигват изненадано. После изведнъж бивам повдигнат към разширяващия се сноп светлина.

Окъпан съм от сребристо сияние и принуждавам клепачите си да останат вдигнати, въпреки пронизващата болка. Над мен се реят тъмни силуети на слаби фигури с дълги крайници. Яйцевидните им глави почти ме докосват, докато се взират надолу към мен. Не говорят, само наблюдават. Зървам отражението си в очилата, които носят. Изглеждам толкова дребен. Толкова уплашен.

Сенките им се носят над мен като черни облаци и отражението ми се скрива.

Свистене. Стъклената преграда започва да се отделя. В нишата нахлува свеж въздух, а сладостната му чистота изпълва дробовете ми и прояснява главата ми. Потръпвам от облекчение.

Прошепнати думи, тихи и откъслечни. После те ме докосват. Бутат ръцете ми настрани, притискат длани към гърдите ми и ръчкат с пръсти между ребрата ми. След това ме изваждат от нишата. Хладният въздух гали кожата ми и ме охлажда. Мъча се да се изправя, но краката ми са омекнали. Строполявам се на металния под. Мигом започвам да пълзя надалече от тези мъже, а краката ми се пързалят по хлъзгавия под.