Читаем Издирваният полностью

Уморен и леко задъхан, като на човек, който говори в движение. Вероятно бърза да излезе на въздух и слънце, след като е прекарал дълги и неприятни часове в някое мазе, облепено с бели плочки, помисли си Ричър. Диша дълбоко и премигва, а след това се прозява и разкършва тяло. Представяше си сцената съвсем ясно: двойна входна врата на учреждение, няколко стъпала, паркинг. Може би с пейки и растения отстрани. Преди години човек с неговите занимания със сигурност щеше да запали отдавна жадуваната цигара.

— Казвай — подкани го Соренсън.

— Честно ли? — попита мъжът.

— Да, както обикновено — отвърна тя.

— В такъв случай не мога да ти обещая, че изгарянето се е случило след смъртта. Възможно е да е било така, но е възможно и обратното. Открихме нараняване на нещо, което е било ребро. Ако замижа, бих казал, че е рана от куршум в гръдния кош. И това би било достатъчно. Общо погледнато, в областта на сърцето. Но не бих го заявил в съда, тъй като другата страна ще ме освирка.

Пораженията от изгарянето са прекалено големи, за да се правят заключения относно външни рани.

— А какво казва вътрешното ти чувство?

— Казва ми, че ще е най-добре да се запиша на курсове по фризьорство. Това нещо буквално ми разби нервите.

Соренсън дълго мълча, после попита:

— Друго?

— Започнах, както пише в дебелите книги — най-напред от тазовите кости. Това е единственият начин за определяне на пола в подобни случаи. Резултатите от изследването са категорични, тъй като въпросните кости са били добре защитени от дебел слой мазнини.

Ричър рязко вдигна глава. Делфуенсо не беше дебела, а доста слаба, помисли си той.

— И? — подхвърли Соренсън.

— Без всякакво съмнение трупът принадлежи на мъж.

Соренсън и криминологът навлязоха в детайлите. Нещо като кратък курс по съдебна антропология. Ричър помнеше част от термините и принципите, които се споменаваха. Навремето ги беше изучавал като част от професионалната си подготовка, а и от личен интерес. За таза трябваше да се знаят четири основни неща. Първото от тях беше, че тазовите кости приличат на криле на пеперуда. При жените те бяха по-разтворени и леко вдлъбнати, като шепи, докато мъжките бяха по-тесни, по-плоски и по-събрани и както би се изразил някой запален рибар — във формата на голяма пъстърва.

На второ място, отворът в седалищните кости при жените имаше триъгълна форма, а при мъжете бе по-голям и кръгъл. Трето, при жените ъгълът над срамната кост винаги бе по-голям от деветдесет градуса и по-заоблен, докато при мъжете бе по-остър.

И накрая проходът: пространството между седалищните кости. При жените то бе достатъчно голямо, за да мине бебешка главичка, докато при мъжете не беше така. Разликата бе голяма и видима.

Тазът не лъжеше. Всеки от двата вида имаше своята специфична форма. Дори онзи, който бе на един милион години, открит на части при археологически разкопки, лесно можеше да бъде определен като мъжки или женски. Това оставаше неясно само ако костите се бяха превърнали в прах. Иначе казано, тазът определяше пола. Категорично, без никакви съмнения. Точка по въпроса. Ричър беше научил това в класната стая, потвърждаваха го и думите на човека от другата страна на линията.

— Значи не е била Делфуенсо — промълви Соренсън.

— Именно — потвърди гласът насреща. — Радвам се за теб. Но това е всичко, което мога да ти кажа със сигурност. Жертвата е бил мъж. От там нататък нещата са във ваши ръце.

Соренсън изключи телефона и се обърна към Ричър.

— Знаел си това, нали?

— Само подозирах — отвърна той.

— Защо?

— Заради отвличането на Луси. Нещата просто не се връзваха. Помислих си, че Делфуенсо може би е затворена някъде. Обезумяла, отказваща да сътрудничи, докато не види детето си.

— Искали са да я успокоят?

— Или да я заплашат.

— Следователно и двете са в опасност.

— Може би не — поклати глава Ричър. — Може би са в пълна безопасност. Възможни са и други заключения. Които обаче, ако се окажат погрешни, ще ни насочат в съвсем друга посока.

— Кой от двамата е загинал? Кинг или Маккуин? Или става въпрос за трети човек, за когото дори не сме чували?

— Мисля, че е Алън Кинг. Той имаше доста тлъстини, най-вече около кръста. Освен това отговаря на моята теория.

— Каква теория?

— Базирана на нещо, което каза Маккуин, когато отбихме от магистралата, за да заредим.

— Това вече го знам — че е трябвало да проявиш доверие.

— Не, преди това. Изразих съмнения по отношение на отбивката, което го подразни. Каза, че той командва.

— Може би е било истина. Все някой от двамата е отговарял за операцията. В такива случаи няма място за демокрация.

— Но в тези думи има нещо специфично, не мислиш ли? Не каза „нося отговорност“. Кой носи отговорност? При вас имате специални агенти, които поемат отговорността. Ние я възлагаме на хора с различни чинове и длъжности. Отговорността е нещо, което получаваш, което ти се поверява. Тя е власт, която се реализира надолу по веригата.

— Това е твърде субективно.

— Мисля, че при лошите нещата стоят по друг начин. Един от тях казва „аз командвам“ и всичко приключва.