Читаем Издирваният полностью

Прозорчето се затвори и резето щракна. Сешоарът отново забръмча. Ричър се обърна и тръгна на север покрай празните контейнери за смет, купчина разкъсани матраци и някакъв полуизгнил кашон, който според надписите си беше съдържал две хиляди чаши за еднократна употреба. Той прекоси ничията земя и отмина следващата сграда, която приличаше на още един бар. Прескочи празна бутилка от безименно шампанско.

И се закова на място.

Колата на Гудман беше на трийсет метра по-нататък. Зад бара, точно където я беше оставил. Но плътно зад нея беше спряла още една кола със задницата към нея. Пясъчна краун виктория. Със сигурност служебна, но не на ФБР. Беше доста по-различна от колата на Соренсън и тази на Доусън и Мичъл. Антените на багажника бяха други, а номерът беше правителствен. Двигателят ѝ работеше. Това беше видно от облачетата пара, излитащи през ауспусите.

Патрулката на Гудман беше блокирана.

Ричър нямаше как да разбере дали това е нарочно или случайно.

Зад кормилото седеше мъж. Ричър виждаше само тила му. Косата му беше пясъчна на цвят, точно като колата. Беше облечен с пуловер и говореше по телефона.

Пуловерът означаваше отсъствие на кобур под мишницата. А отсъствието на кобур под мишницата означаваше липса на пистолет. Това на свой ред показваше, че човекът не е цивилен полицай или някакъв друг оперативен служител. Със сигурност не беше служител на СБН, НСР, АВР или някоя друга от многобройните трибуквени агенции.

В крайна сметка пуловерът означаваше, че този човек не представлява заплаха.

Вероятно беше някакъв бюрократ.

„Човекът си личи по облеклото“, както се казва в „Хамлет“.

Ричър се приближи, спря до шофьорската врата и почука на стъклото. Мъжът стреснато извърна глава и погледна навън с воднистосините си очи. После объркано потърси бутона за сваляне на стъклото.

— Измести колата си, приятел — рече Ричър. — Блокирал си моята.

Мъжът свали телефона от ухото си и попита:

— Кой сте вие?

— Шерифът.

— Не, не сте. Снощи се срещнах с шерифа. Между другото, той е починал рано сутринта. Така се говори.

— Аз съм новият шериф — невъзмутимо се представи Ричър. — Получих повишение.

— Как се казвате?

— А ти?

Човекът се стресна леко, сякаш внезапно осъзнал, че се държат грубо с него.

— Казвам се Лестър Лестър и работя в Държавния департамент.

— Родителите ти явно не си падат по разнообразието.

— Това е семейна традиция.

— Както и да е, Лестър. Освободи ми пътя, защото имам работа.

Мъжът не помръдна.

— Имаш избор, Лестър — добави Ричър. — Или напред, или назад.

Мъжът не реагира. Ричър буквално виждаше как зъбните колелца в главата му се завъртат. Един бавен процес. Но в крайна сметка колелцата зацепиха. Очите му започнаха леко да се изцъклят. Едър мъж. Счупен нос.

— Ти си онзи, когото издирваме, нали? — попита с необичайно висок глас той.

— Излишен въпрос, защото нямам представа кого издирвате.

— Влизай в колата.

— Защо?

— Трябва да те закарам в ареста.

— Шегуваш ли се?

— Мислиш, че националната сигурност е шега?

— Мисля, че ако тя се крепи на хора като теб, наистина е шега. — Каза го много високо.

Чак сега си даде сметка за телефона, който Лестър продължаваше да държи в ръка.

С кого ли говореше?

С онези в закусвалнята?

Тоя тип май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

52

Ричър рязко отвори вратата, изтръгна телефона от ръката на русолявия и го хвърли на покрива на бара. После го сграбчи за пуловера, измъкна го от седалката и го повлече в посоката, от която беше дошъл. Така измина три метра, после още три. След това се закова на място, завъртя се като дискохвъргач и го запрати в задната стена на бара. Хукна обратно, без да губи нито секунда повече. Седна зад кормилото, включи на скорост и натисна газта. Задните колела изхвърлиха порой ситни камъчета и колата се стрелна напред. В следващия миг удари спирачка. Тялото му почти се изсипа през отворената врата. Успя да се задържи на крака, заобиколи багажника на патрулката и се втурна към вратата. В движение натисна копчето на дистанционното, скочи зад волана и включи на заден. Патрулката светкавично се отлепи от стената и той рязко нави кормилото.

Пясъчната краун виктория продължаваше да се движи, защото я беше оставил на скорост. Той я задмина и ѝ препречи пътя. Предната ѝ броня влезе в леко съприкосновение със задния му калник. Той подаде газ, отлепи се от нея и се насочи към процепа между бара и съседната сграда. За миг погледна наляво и забеляза русолявия, който енергично куцукаше в обратна посока. Вероятно към колата си. В следващия миг забрави за него и насочи вниманието си напред. Прекоси предния паркинг, изскочи на пътя и веднага се шмугна между двете сгради от другата страна.

Едва тогава намали и насочи колата към следващото празно пространство на юг, откъдето можеше да вижда едновременно мотела и закусвалнята.

Соренсън още я нямаше.

Пред закусвалнята всичко беше спокойно.