Читаем Издирваният полностью

— Разбрано, госпожо.

Соренсън върна радиостанцията на мястото ѝ и попита:

— Как се спира кола, която лети със сто и шейсет километра в час? Този Пулър положително ще бъде размазан.

— Което означава, че ще имаме принос за прочистването на генетичния фонд — промърмори Ричър, без да намалява скоростта.

Доусън и Мичъл бяха на триста метра зад тях. Разстояние, което при сто и шейсет в час се преодоляваше за шест секунди. Но те още не караха с такава скорост. Ричър огледа хоризонта. Нищо. Прав път сред пусти ниви. Нито следа от Пулър.

— Твоите криминолози обадиха ли се? — попита той.

— Още не — поклати глава Соренсън. — Какво си намислил?

— Трябва ми мотив. Кой ще отвлече детето на една мъртва жена? Особено дете, което не знае нищо?

— А как една аутопсия ще отговори на подобен въпрос?

— Там е работата, че може и да не отговори — въздъхна Ричър. — Това си мисля.

Кракът му продължаваше да натиска газта до дъно, но колата отказваше да се движи по-бързо. Сто и шейсет и толкова. Подминаха някаква отбивка вляво, после друга вдясно. И двете водеха към асфалтирани, но много тесни пътища. Просто коловози насред полето.

— Там — обади се Соренсън.

Ричър видя някакво малко петно на хоризонта. Размазано и неясно, с леки оттенъци на черно, бяло и златисто на фона на кафеникавата пръст. Патрулката на Пулър, отбила на банкета. Може би на километър и половина от тях. Трийсет секунди. Повече отбивки нямаше. Далече вдясно тъмнееше малка горичка. Далече вляво се очертаваше стар паянтов хамбар, посивял от времето.

Двайсет и пет секунди.

Двайсет секунди.

— Дръж се здраво! — предупреди Ричър.

Петнайсет секунди.

Той стисна кормилото с две ръце, пусна газта и скочи на спирачката. Предницата хлътна надолу. Телата им рязко политнаха напред. Той се бореше с волана, за да удържи колата. Доусън и Мичъл изобщо не намалиха. Разстоянието до Пулър беше сто метра. Петдесет. Трийсет. Ричър рязко нави волана и насочи колата към нивата вдясно от пътя. Доусън и Мичъл се стрелнаха покрай тях. Ричър описа широк завой по замръзналата пръст и видя как Доусън и Мичъл подминават Пулър с около сто и десет километра в час. Патрулката включи сирената и сигналните светлини и се понесе след тях. Ричър изскочи на пътя и пое в обратна посока. Намали едва когато наближи едната от отбивките, които беше видял преди малко. Тази вляво, която сега му се падаше отдясно. Рязко намали скоростта и навлезе в нея. Колата заподскача по неравната настилка, която бързо свърши, заменена от два тревясали коловоза. Така изминаха двеста-триста метра. Пътят свършваше зад стария паянтов хамбар. Той изскочи от колата и хукна към далечния му край. Спря и предпазливо надникна на север.

Нищо. Доусън и Мичъл ги нямаше. Все още. Вероятно бяха на два километра от тук. Зае се да изчислява наум времето и пространството. В момента вероятно намаляват, спират и обръщат обратно. Налага им се да преодолеят Пулър, вадят служебни карти, крещят и губят време.

Казано иначе, закъсняват.

Но скоро щяха да поемат обратно на юг, с максимална скорост. Положително бяха забелязали упражненията му върху замръзналата нива и щяха да се постараят да го настигнат още преди да навлязат в града.

Три минути, прецени той.

Може би три минути и десет секунди.

Приготви се да чака.

После ги видя в рамките на прогнозата си. Колата им подскачаше по неравностите на шосето и отново фучеше със сто и шейсет. Гледката беше впечатляваща. Тежкият и солиден седан сякаш се готвеше да литне в буквалния смисъл на думата. Боята му проблясваше на светлината на воднистото слънце. Държеше осовата линия с леко приклекнала задница. Ричър изтича покрай патрулката на Гудман и надникна иззад другия край на хамбара. За награда получи гледка към задницата на краун викторията, която бързо се отдалечаваше на юг. След десет секунди се превърна в малка точица, а след още десет изчезна напълно.

Той изпусна дълбока въздишка и тръгна към колата. Седна зад волана и затръшна вратата. Остана на място с ръце на коленете.

Тишината се нарушаваше от тихото бръмчене на двигателя и пропукването на различните му компоненти, изстиващи след огромното натоварване.

— Не си чак толкова скован шофьор — обади се Соренсън.

— Благодаря — каза той.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Къде?

— Тук.

Тя дръпна ципа на черната си кожена чанта, измъкна телефона на Гудман и го окачи на стойката. Той изпиука кратко, колкото да съобщи, че е започнал да се зарежда. После иззвъня.

Соренсън се приведе напред и погледна дисплея.

— Това вече са моите криминолози — обяви тя.

53

Соренсън докосна зеления бутон и Ричър отново чу телефонния сигнал през тонколоните — чист и ясен, както преди.

— Имате ли нещо за мен? — попита тя.

— Да, разполагаме с част от предварителните резултати — отвърна мъжки глас.