Читаем Издирваният полностью

Телефонът подскачаше и звънеше. Пискливо и накъсано. Монотонен електронен звук. Соренсън отговори. По изражението ѝ пролича, че не е обаждането, което очакваше. Не я отстраняваха от разследването. Все още не. Вместо това я захранваха с информация по него. Новините не бяха непременно лоши, ала съдейки по лицето ѝ, не бяха и добри. Но в замяна на това интересни. И дори изненадващи.

Тя изключи телефона и погледна към Ричър, седнал от другата страна на влажната плексигласова маса.

— Нашите патолози най-после са изнесли трупа от старата помпена станция.

— И?

— Открили нова, незабелязана досега контузия.

— Каква?

— Преди да го убият, са счупили ръката му.

Медиците положили трупа на носилка за краткото пътуване до колата. Не използвали обичайния в подобни случаи найлонов чувал, който винаги се пълнел със съсирваща се кръв. Просто не искали да се оплескат. Идеята им била да го прехвърлят в чувала, след като го качат в колата.

Но по пътя носилката подскочила на някаква неравност и дясната ръка на мъртвеца увиснала отстрани. Лакътят се оказал изметнат. Медиците прибегнали до помощта на портативен рентгенов апарат, който включили на място, направо на тротоара. Лакътната става била счупена. Това със сигурност се било случило непосредствено преди настъпването на смъртта, тъй като никой не можел да понесе ужасната болка дори в рамките на една минута. Още по-малко пък да шофира през целия път от Денвър. Било изключено травмата да е нанесена след смъртта. Под кожата личало малко кръвонасядане, имало и лек оток. Имал кръвно налягане известно време след счупването. Но не задълго.

— Травма при опит за самозащита — рече Ричър. — Но само донякъде. Вероятно е направил едно-единствено движение. Може би е извадил оръжие. Пистолет или нож. Обезоръжили са го грубо и безкомпромисно. Предполагам, че е бил десняк.

— Като повечето хора — кимна Соренсън. — А след това са го наръгали, причинявайки обилен кръвоизлив.

— Свидетелят чул ли е някакви викове?

— Не е споменал такова нещо.

— Счупеният лакът боли адски. Трябва да е чул нещо. Поне стон, и то доста силен.

— За съжаление вече не можем да го попитаме.

— Открили ли са някакви оръжия на местопрестъплението? Негови, техни?

— Вероятно са ги изхвърлили в някоя от тръбите — поклати глава Соренсън.

— Още ли се придържате към версията, че е бил търговски аташе? Далече от дома, с нож или пистолет в джоба?

Соренсън отново поклати глава.

— Има нещо, което не съм ти казала. През цялата нощ ЦРУ ни дишаше във врата. Обадиха се минути след като се появихме на местопрестъплението. Дори преди появата на хората от Отдела за борба с тероризма. И преди да пристигне онзи от Държавния департамент.

— Какво искаха?

— Последна информация. Бяха много настоятелни.

— Нещата започват да се изясняват — каза Ричър. — Убитият е бил един от техните.

— Защо тогава не ми отнемат разследването? Досега инцидентът несъмнено се е превърнал в нещо като ядрен взрив.

Соренсън отново провери телефона си. Имаше обхват, имаше и достатъчно ток в батерията. Но упорито мълчеше.

Малко по-късно се насочиха към аутлета. Там се продаваше евтина стока, изложена в евтина и занемарена сграда. Около една трета от нея беше мъжко облекло. Ричър познаваше част от търговските марки, но не се впечатли от намалението на цените. По негово мнение то спираше някъде около реалната цена на отделните артикули.

Както винаги, изборът му беше свързан с наличността. Иначе казано, с размерите, които отговаряха на едрата му фигура. В крайна сметка успя да намери подходящи дънки в един магазин, а в друг — тениска, риза и памучен пуловер, всички в различни оттенъци на синьото. В трети се сдоби със сини чорапи и бельо, в четвърти — с късо подплатено яке, отново в син цвят. Прецени, че ще остане с ботите, които носеше. Поне още няколко дни. Състоянието им беше добро.

— Обичаш синьото? — подхвърли Соренсън.

— Обичам всичко, което е в тон — отвърна той.

— Защо?

— Някой ми беше казал, че така повече ми отива.

Тоталната щета възлезе на седемдесет и седем долара в брой. Съвсем в рамките на нормалното. Минимум три дни носене, четири максимум. Някъде между двайсет и двайсет и пет долара на ден. По-евтино, отколкото да живееш на едно място, по-лесно, отколкото да переш, гладиш, сгъваш и опаковаш. Поне в това беше абсолютно сигурен.

— Откъде получаваш средства? — попита Соренсън.

— Оттук-оттам.

— По-точно?

— Част от парите ми са от спестявания.

— А останалите?

— От време на време работя.

— Какво?

— Обща работа. Каквото изскочи.

— Колко често?

— Зависи.

— Но това не носи добри пари, нали?

— Имам и алтернативни източници.

— Какво означава това?

— Пороци, останали от войната.

— Каква война?

— Крада от лошите — уточни с въздишка Ричър.

— И си го признаваш?

— Следвам вашия пример. Федералните власти непрекъснато конфискуват имущество, нали? Минимално количество кока в жабката означава „Сбогом, беемве“. Същото важи за къщи и яхти.

— Това е различно. Така ограничаваме разходите си. Пестим парите на данъкоплатците.

— Аз също — отвърна Ричър. — В противен случай щях да завися от безплатните купони за храна.