Читаем Издирваният полностью

Дъждът спря и облаците се разкъсаха. Магистралата изсъхна след някакви си петнайсет-двайсет километра. Ричър започна да разпознава околната панорама. Но на дневна светлина всичко изглеждаше различно. Тунелът от мрак беше изчезнал. Сега магистралата бе леко издигната над безкрайната равнина като мост. Той седеше търпеливо на мястото си и наблюдаваше изходите. Повечето от тях фалшиви, други — обещаващи. И търпението му беше възнаградено. В далечината, на пет-шест километра от тях, бавно изплуваха сгради, заобиколени от гора ярки реклами на бензиностанциите „Ексън“, „Тексако“ и „Суноко“, на веригите за бързо хранене „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, на хотелите „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Плюс един огромен билборд на някакъв аутлет, който не беше видял през нощта, тъй като не беше осветен.

— Хайде да закусим — предложи той.

Соренсън не отговори, но видимо се стегна на седалката. Забелязал напрежението ѝ, Ричър побърза да добави:

— Гладен съм, а вероятно и ти. Освен това трябва да заредим.

Никакъв отговор.

— Няма да те подхлъзна — успокои я той. — Изобщо нямаше да съм в тази кола, ако не го желаех. Нали не си забравила, че сключихме сделка?

— Оперативното бюро в Омаха трябва да покаже някакъв резултат от тази дълга нощ — обади се най-сетне Соренсън.

— Това го разбирам — кимна Ричър. — И по тази причина ще бъда с теб докрай.

— Не мога да бъда сигурна. Затова ще закусим само ако има гише за обслужване на коли.

— Не — поклати глава Ричър. — Ще седнем на маса като цивилизовани хора, които си имат доверие. Освен това имам нужда от душ и искам да си купя някакви дрехи.

— Откъде?

— От аутлета, рекламиран на онзи билборд.

— Защо?

— За да се преоблека.

— Защо трябва да се преобличаш?

— За да направя добро впечатление.

— Багажът ти остана в импалата, така ли?

— Нямам багаж.

— Защо?

— Какво по-точно да нося?

— Чисти дрехи например.

— А после? Къде да ги пера?

— Прав си — кимна Соренсън. Изминаха още осемстотин метра, след което тя намали скоростта и даде мигач. — Добре, Ричър, доверявам ти се. Надявам се да не ме разочароваш. Вероятно си даваш сметка, че ме поставяш в неизгодно положение.

Ричър не каза нищо. Напуснаха магистралата и се насочиха към бензиностанцията на „Тексако“ вляво. Соренсън слезе и Ричър я последва. Това явно не ѝ хареса. Той само сви рамене. След като беше обявила, че му се доверява, трябваше да му го покаже още в самото начало. Тя мушна в процепа карта на „Амекс“ и започна да зарежда.

— Отивам до магазина — каза той. — Искаш ли нещо?

Соренсън поклати глава. Беше видимо притеснена.

При това основателно. Маркучът в ръцете ѝ беше като верига с гюле. Той беше свободен, а тя — окована.

— Ще се върна — рече той и се отдалечи.

Магазинът беше занемарена версия на онзи до бензиностанцията на „Шел“, югоизточно от Демойн. Същите рафтове, същата стока, но мръсен и неподреден. Същият тип служител зад касата, който моментално зяпна счупения нос на новия клиент. Ричър се разходи между рафтовете и спря пред стоките от първа необходимост при пътуване. Взе тубичка антисептичен крем и малка кутийка стерилни лепенки. Към тях прибави паста за зъби и шишенце аспирин. Плати в брой на касата. Продавачът не преставаше да зяпа носа му.

— Ухапа ме комар, това е всичко — кратко поясни Ричър. — Нищо тревожно.

Соренсън го чакаше по средата на пътя между колонките и магазина. Все така разтревожена.

— Къде искаш да закусим? — попита той.

— Нещо против „Макдоналдс“? — отвърна с въпрос тя.

Той кимна. Нуждаеше се от протеини, мазнини и въглехидрати. И изобщо не го интересуваше откъде ще дойдат те. Нямаше предразсъдъци по отношение на веригите за бързо хранене. За човек на път те бяха много по-добър вариант от ресторантите с обслужване. Върнаха се в колата, изминаха още стотина метра и пак слязоха. Озоваха се в просторно помещение с луминесцентно осветление, климатици и неудобни пластмасови столове. Той си поръча два чийзбъргъра, два ябълкови пая и половинлитрова чаша кафе.

— Това не е закуска, а обяд — отбеляза Соренсън.

— Не знам какво е — призна Ричър. — Не съм ял от вчера сутринта.

— Аз също — отвърна Соренсън, но все пак си поръча нормална закуска — кренвирши с бъркани яйца плюс чаша кафе.

Хапнаха на влажна плексигласова маса.

— Къде ще вземеш душ? — попита тя.

— В някой мотел.

— Ще платиш цяла нощувка заради един душ?

— Не, ще платя за час.

— Тук има само вериги, които не предлагат почасово обслужване.

— Но в тях работят хора, нали? Още е рано, камериерките едва ли са оправили всички стаи. Администраторът ще получи двайсет долара. Десет ще даде на някоя жена да почисти банята, а другите десет ще останат за него. Така работи системата.

— Значи си го правил и преди.

— Естествено. Иначе отдавна нямаше да пътувам.

— Не ти ли излиза малко скъпо? Имам предвид и покупките на нови дрехи…

— А ти колко плащаш за ипотеката си всеки месец? Ами застраховката, режийните, поддръжката на двора, данъците?

— Убедителен, както винаги — усмихна се Соренсън.