Читаем Издирваният полностью

— Стига ми и индикация. Някакви обосновани предположения. Това със сигурност ще го получа, защото хората ми са много добри.

— Вероятно шефът ти ще ги прибере всеки момент.

— Той изобщо не знае къде се намират и с какво се занимават. А пък аз ще пропусна да му кажа.

— Не му ли докладват лично?

— Не, докладват на мен. Аз съм прекият им контакт.

Тя продължаваше да натиска газта. Слънцето още беше зад тях и колата хвърляше продълговата сянка върху асфалта. Дъждовните облаци бяха все така ниско надвиснали, но далечният хоризонт беше ясен.

— След като случаят е приключен, Оперативното бюро в Омаха вече не се нуждае от никакви доказателства за работата, която е свършена през нощта — замислено подхвърли Ричър. — Защото през нощта не е имало работа. Защото в Небраска не се е случило нищо.

Соренсън не отговори.

— А след като случаят е приключен, на кого му трябват заподозрени или свидетели? — продължи той. — Никой нищо не е направил, никой нищо не е видял. Защото не се е случило нищо.

Мълчание.

— А след като разследването е прекратено, значи няма да има нова информация, която да ми подадеш.

Соренсън мълчеше.

— След всичко това възниква въпросът какво правя още в тази кола — каза Ричър.

Мълчание.

— И аз ли съм в сценария? — продължи той. — Някакъв неизвестен, безработен и бездомен бивш военен? Необвързан и дори без къща под наем? Хора като мен непрекъснато шетат насам-натам, нали? Едно много удобно обстоятелство за всички заинтересовани. Защото съм последният човек на света, който би сложил кръст на това, което се случи. А аз знам какво се случи. Видях Кинг и Маккуин. Видях и Делфуенсо с тях. Знам, че тя не е шофирала собствената си кола до съседния щат. Знам, че не е гълтала никакви хапчета. От всичко това стигам до заключението, че ще изтрият и мен.

Соренсън все така мълчеше.

— Искам да ми отговориш на един въпрос, Джулия — продължи той. — Обсъждахте ли ме с твоя шеф, докато бях под душа?

— Да — отвърна тя.

— Какви са заповедите, които получи?

— Да те закарам в управлението. Въпреки всичко.

— Защо? Какъв е планът?

— Не знам — отвърна Соренсън. — Трябва да те сваля на паркинга. Това е всичко, което ми каза.

44

Ричър изразходва цяла минута, за да обмисли разновидността на един проблем, който беше имал съвсем наскоро: как от предната дясна седалка да елиминира шофьор, който кара по магистралата със сто и двайсет в час. Голямо, вероятно невъзможно предизвикателство, дори при наличието на предпазни колани и въздушни възглавници. Рискът бе твърде голям. Прекалено много невинни участници в движението. Хора, които отиват на работа. Старци, които пътуват да видят близките си.

— Съжалявам — промълви Соренсън.

— Майка ми все ми повтаряше да не мисля първо за себе си — каза Ричър. — Но този път май ще се наложи. Какви неприятности ще имаш, в случай че не ме доставиш?

— Големи.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— В такъв случай искам да ми се закълнеш в нещо — въздъхна той. — Вдигни дясната си ръка.

Тя се подчини. Ръката ѝ пусна кормилото и се вдигна с дланта напред, на височината на рамото. Нито много бавно, нито много бързо. Познат жест за всеки обществен служител. Ричър се завъртя в седалката и стисна китката ѝ с лявата си ръка. Едно. После се наведе, пъхна дясната си ръка под якето ѝ и издърпа глока от кобура на хълбока ѝ. Две. Зае първоначалното си положение, а ръката с пистолета се плъзна между седалката му и вратата.

Три.

— Това беше мръсен номер — каза Соренсън.

— За който се извинявам — кимна Ричър. — На теб и на майка ми.

— Освен това е престъпление.

— Сигурно.

— Ще ме застреляш ли?

— Вероятно не.

— Как тогава ще процедираме оттук нататък?

— Ще ме свалиш на една пряка от службата си, но пред тях ще обявиш, че съм избягал трийсет километра по-рано. Те ще хукнат да ме търсят там, където ме няма. Може би сме се отбили на бензиностанция. Там аз съм пожелал да отскоча до тоалетната и съм избягал.

— А ще получа ли оръжието си обратно?

— Да — кимна Ричър. — На една пряка от службата ти.

Соренсън замълча, продължавайки да шофира. Ричър седеше до нея и мислеше за кожата на китката, която беше докоснал. За топлината на корема и хълбока ѝ, усетена, докато я обезоръжаваше. За памучната блуза и тялото под нея. Нито много твърдо, нито много меко.