Читаем Издирваният полностью

Същият носов глас. Същата овладяна тревога. Без паника, но и без много търпение. Същата прозорливост. На практика диспечерите от 911 не бяха получили бутоните за спешна връзка с ФБР на 12 септември 2001 г., а някъде около седмица по-късно. По принцип обаче човекът беше прав. Наистина беше запознат със системата.

Но по какъв начин?

Започна да прослушва записа още веднъж, ала телефонът ѝ иззвъня точно когато беше стигнала до „Трябва ми ФБР“. Поредното обаждане. Монотонен електронен сигнал, висок и пронизителен. Отново беше дежурният агент в Омаха.

— Не знам дали има връзка, но току-що получих обаждане от щатската полиция на Айова — докладва той. — На деветстотин и единайсет е постъпил сигнал за стрелба във фоайето на някакъв мотел, намиращ се на около петдесет километра югоизточно от онази бензиностанция.

Дебелият мъж сновеше нервно зад гишето на рецепцията, а Ричър огледа дупката в стената. Намираше се точно над вратата на офиса, на около двайсет и пет сантиметра вляво от средата, на три-четири сантиметра под гипсовия перваз. Куршумът, изглежда, беше попаднал близо до пирон или дюбел, откъртвайки голямо парче мазилка с размерите на чинийка за чай, с дупка в средата. Дупката беше идеално кръгла и съвпадаше с дебелината на молив.

Ричър отстъпи крачка назад и застана на мястото, на което беше стоял Маккуин. Извъртя се на една страна и леко приклекна, за да се изравни с ръста му. После протегна ръка, насочи показалеца си към дупката и примижа с едното око.

Поклати глава.

По негово мнение пропускът беше сериозен. Дори да не се беше проснал на пода, куршумът пак нямаше да го улучи. Щеше да го пропусне и в случай, че се беше повдигнал на пръсти, а дори и да беше подскочил във въздуха. Би могъл да одраска само професионален баскетболист, висок минимум два и двайсет. Но със своите метър и деветдесет и три Ричър при всички случаи щеше да се размине с куршума.

Ужасно слаба стрелба на цивилен, макар че повечето цивилни в тази страна бяха маниаци на тема оръжие.

Ричър зае нормално положение и се обърна към дебелия.

— Трябва да използвам телефона ти.

31

През следващите пет минути Джулия Соренсън шофираше необезпокоявана, след което купето отново се изпълни с пронизителен телефонен звън.

— Май ще се окаже, че тази нощ имаш късмет — каза дежурният в Омаха.

— Защо?

— Онзи мъж е на телефона.

— С носовия глас?

— Същият. На живо.

— Къде е?

— Обажда се от същия телефон в Айова, от който е бил подаден сигналът за стрелбата.

— От мотела?

— Да.

— Къде са ченгетата от Айова?

— Далече. Заради блокадата.

— Ясно. Свържи ме с него.

— Сигурна ли си? Железния ще побеснее.

— Случаят е мой — отсече Соренсън. — Свържи ме веднага. По-късно ще се разправям с Железния.

Нещо прещрака и в тонколоните се появи леко ехо. Както когато се говори от малко помещение, обзаведено с твърди повърхности. Най-вероятно офис. Талашитени бюра, метални шкафове. После носовият глас изрече едно „ало“.

— Говорите със специален агент на ФБР Джулия Соренсън — представи се тя. — Как е вашето име, сър?

Ричър опря лакът на бюрото на дебелия мъж и притисна слушалката към рамото си.

— Засега няма да ви кажа името си — тихо рече той. — Първо трябва да поговорим.

— За какво? — попита жената, която се представи като Соренсън.

От Минесота е, помисли си Ричър. Вероятно от скандинавски произход, както сочи името ѝ. Делова, не обича празните приказки. Пряма и конкретна.

— Трябва да изясним в каква ситуация се намирам — каза той.

— Жива ли е още Карън Делфуенсо?

— Доколкото знам, да.

— Значи трябва да мислим за нейната ситуация.

— Аз мисля — въздъхна Ричър. — И тъкмо там е работата. Въпросът е дали ще ми пречите, или ще ми помагате.

— За какво?

— Да я открием.

— Вече не сте заедно с нея, така ли?

— Не съм. Те стреляха по мен и избягаха. Но Делфуенсо остана в колата.

— Кой сте вие?

— Няма да ви кажа.

— Не искам името ви. Искам да разбера какво е вашето участие.

— Нямам участие.

— Видели са ви да карате колата.

— Те ме помолиха.

— Значи сте техен шофьор?

— Никога преди не ги бях виждал.

— Какво означава това? Че сте попаднали на тях случайно? Минувач, пред когото спират двама непознати и го молят да шофира колата им?

— Пътувам на автостоп и те ме взеха.

— Къде?

— В Небраска.

— И ви помолиха да шофирате? Това нормално ли е?

— Не, не ми се е случвало досега.

Соренсън замълча.

— Според мен са очаквали блокадите и са търсели някакво прикритие — добави Ричър. — Предвидили са заповед за издирване на трима души и затова са решили да качат още един. На когото да поверят шофирането. Човек, който пръв ще се набие в очите на ченгетата. Счупеният ми нос беше бонус за тях. Обзалагам се, че той фигурира в деветдесет процента от описанията, които сте получили. Някакъв човек с размазана физиономия.

— Горила — поправи го тя.

— Какво?

— Горила с размазана физиономия. Зная, че не звучи много приятно, но…

— Не звучи много приятно за горилата — уточни Ричър. — Но както и да е. Аз бях човекът, от когото имаха нужда. В един момент обаче напуснаха магистралата и вече нямаха нужда от мен.

— И решиха да ви ликвидират? Ранен ли сте?