Читаем Издирваният полностью

После се разнесе тих мелодичен звън и на таблото светна малка жълта лампичка. По дяволите! Точно сега ли трябваше да ѝ свърши горивото? И на такова място? Айова беше огромен и слабонаселен щат. Изходите на магистралата се намираха на голямо разстояние един от друг. Толкова голямо, че появата им беше истинско събитие. Соренсън отби в първия, който видя. Някакво безименно отклонение, източно от Демойн. Не след дълго се появи синкаво-бялото сияние на далечна бензиностанция. Рампата я изведе на двупосочен второстепенен път, а на петдесетина метра по-нататък беше и самата бензиностанция — голяма, с възможности да обслужва както тирове, така и леки коли. Островчето за леки коли беше оборудвано с шест колонки. Отвъд него беше малката кабинка за плащане, а по-нататък, в дъното, тъмнееше бетонен куб — тоалетните. От другата страна на платното имаше дълга и ниска сграда, очевидно преустроен хамбар. На стръмния ѝ покрив с едри бели букви пишеше „Храна и напитки денонощно“.

Докато Соренсън наливаше бензин, в главата ѝ отново прозвуча носовият глас: И без това съм ги изпуснал. Тук пътищата са ужасни. Ще се наложи да тръгна в друга посока, за да ги открия. Двайсет и две думи. Примирение и гняв, после нова решителност. Първо лице единствено число, употребено три пъти. Инстинктивно поемане на лична отговорност за съдбата на друг човек. Непоколебимост. И достатъчно познания. Когато тя каза: ОЗИ за двама би трябвало да означава „за двама и повече“, той не попита какво означава съкращението. Защото знаеше — окръжна заповед за издирване. А след това добави: Бойците не се занимават с логически задачи. Не поемат подобни инициативи, защото отлично знаят, че в девет от десет случая това ще им донесе неприятности. Смислен коментар, също както и другият: Според мен са очаквали блокадите и са търсели някакво прикритие. Коментар, който съвпадаше със собствените ѝ виждания.

Твърд, отговорен, непоколебим, компетентен, разсъдлив. Човек, който превозва двама убийци с крадена кола. И със заложница в нея.

Защо тогава ви се обаждам?

Кой беше този човек, по дяволите?

32

Ричър разпръсна върху плота рекламните брошури от етажерката и започна да търси нещо, което да прилича на карта. В крайна сметка откри някаква, която едва ли можеше да се нарече образец на картографското майсторство, но по-добра нямаше. На практика представляваше ръчно начертан правоъгълник, в долния край на който бяха маркирани Канзас Сити и Сейнт Луис, а горе — съответно Демойн и Сидър Рапидс. Между тези четири града се простираше голямо бяло пространство с разпръснати върху него обозначения на местности, които не го интересуваха.

Интересуваше го само бялото пространство, най-вече горната му част. Тази, която обхващаше част от Айова. Номер трийсет по брой на населението сред всичките петдесет щата, номер двайсет и шест по територия, но притежаващ една четвърт от най-плодородната земя на страната. Това го поставяше начело в списъка на производителите на царевица и соя, с изключително развито животновъдство. Което означаваше слабонаселен район със стотици километри между съседните ферми, самотни сгради с неясно предназначение и едно особено отсъствие на любопитство, характерно за принципа „Живей спокойно и остави другите да живеят“. Никой не се интересуваше какво правят съседите му, кога, къде и защо го правят.

По принцип най-трудните места за издирване и претърсване бяха гъстонаселените градове и безлюдната пустош. Ричър многократно беше успявал да се справи и на двата вида места, но имаше и провали. Също немалко на брой.

— Кой ще плати за дупката в стената ми? — обади се дебелият мъж зад гърба му.

— Няма да съм аз — отвърна Ричър.

— Но някой трябва да плати.

— Ти какво, да не си социалист? Или повикай някой да ти оправи стената, или си я оправи сам. Това не е мозъчна операция. Пликче гипс и шпакла са ти достатъчни. За две минути си готов.

— Не може всеки да нахлува тук и да върши безобразия.

— Не виждаш ли, че съм зает? — започна да се ядосва Ричър.

— С какво си зает?

— Мисля.

— Като зяпаш в някакъв бял лист хартия?

— Имаш ли истинска карта?

— Не е честно — държеше на своето дебелият мъж.

— Случват се и такива работи. Не си късай нервите.

— Куршумът можеше да пробие стената и да ме улучи!

— Шегуваш ли се? Я виж къде е дупката.

— Но онзи с пищова не е знаел, че съм нисък, нали? Това е пълна безотговорност!

— Ти да видиш!

— Можеше да ме улучи.

— Но не те улучи. Хайде, забрави.

— Можеше да ме убие.

— Виж къде е дупката — повтори Ричър. — Нямаше да те улучи дори да се беше покатерил на бюрото си.

Телефонът в офиса иззвъня и дебелият хлътна вътре. Минута по-късно отново се появи.