Читаем Избраниците полностью

Зад нас стояха четирима души. Двамата бяха униформени полицаи — единият около петдесетте, стегнат и строен, другият към трийсетте, с порядъчно шкембе. От едната страна стоеше мъж с дълго палто. По-близо до нас бе застанала стройна жена в елегантен костюм. От четиримата тя имаше най-заплашителен вид.

— Ръцете върху капака — нареди тя.

Боби се усмихна злобно:

— Това някаква шега ли е?

— Слагай ръце върху капака, веднага — изръмжа по-младият полицай.

Премести ръка към кобура си, явно нетърпелив да използва пистолета. Или поне да го покаже.

— Кой от вас е Уорд Хопкинс? — попита жената.

— И двамата — изстрелях. — Клонирани сме — поясних.

Младият полицай рязко пристъпи към нас. Вдигнах ръка на нивото на гърдите си и той опря своите в дланта ми.

— Спокойно — предупреди жената.

Полицаят не каза нищо, но спря и продължи да ме гледа страшно.

— Добре — рекох, без да свалям ръка. — Да не се караме. Вие сте от местната полиция, предполагам.

— Точно така — отвърна жената, като извади картата си. — Тези двамата са от полицията, а аз съм федерален агент. Затова мирувайте и да ви видя ръцете върху колата.

— Не става — възрази решително Боби. — Знаеш ли защо? Аз съм от Управлението.

Жената примигна удивено:

— От ЦРУ?

— Точно така, госпожо — отвърна той с престорена учтивост. — Остава да дойде и някой от флота и можем да спретнем парад.

Последва неловко мълчание. Младият полицай се обърна към колегата си, който, вдигнал вежди, наблюдаваше жената. Вече не изглеждаха толкова самоуверени, както преди няколко секунди. Мъжът с палтото поклати глава.

Реших да сваля ръката си и казах:

— Той е от ЦРУ, а аз не. Обикновен гражданин съм. Казвам се Уорд Хопкинс. Защо съм ви притрябвал?

— Чакай малко — намеси се Боби; кимна към младия полицай: — Я се мръдни назад, стрелецо.

— Майната ти — изръмжа полицаят.

Жената не сваляше поглед от мен.

— Трябвате ни заради едно търсене в Интернет — обясни. — С кодова дума „Праведника“. Проследихме го до вашия компютър в този хотел. И ние търсим човек, който се подвизава под това прозвище.

— Не мен лично?

— До снощи нямах представа, че съществувате.

— И защо търсите този Праведник?

— Не е ваша работа — изръмжа младият полицай. — Госпожо, ще арестувате ли тези задници, или не? Писна ми вече от нахалството им.

— Правете каквото искате — рекох. — Можете да ни арестувате или да си поговорим като приятели. Не ви съветвам обаче да прибягвате до първото.

По-възрастният полицай се усмихна:

— Да не ни заплашваш, синко?

— Не. Аз съм миролюбив човек. Боби обаче не е много общителен. Само ще нацапаме паркинга с кръв, и не с нашата.

Мъжът с палтото се обади кисело:

— Страхотно, да летя хиляда километра само за да слушам някакви малоумници!

Жената не му обърна внимание:

— Праведника е убил поне четири момичета, може би повече. В момента държи още едно, за което все още има някаква надежда.

Боби я изгледа зяпнал.

— Какво? — изненада се тя. — Това говори ли ви нещо?

— Не се хващай за сламки, Нина — рече мъжът с палтото. — Зарежи ги.

Боби се опомни и затвори уста. Жената се обърна към мен:

— Разкажете ми.

— Добре — склоних аз. — Май наистина ще се наложи да поговорим.

Възрастният полицай се изкашля:

— Госпожице Бейнам, може би вече нямате нужда от нас.

* * *

Заехме една маса до прозореца в тъй наречения бар на хотела. Помещението беше достатъчно голямо и ново, но изглеждаше стерилно. Аз, Боби и жената седнахме един до друг, мъжът с палтото, който най-после се представи като полицай от Лос Анджелис, се настани малко по-встрани. Даде да се разбере, че има по-полезни неща за вършене. Двамата полицаи бяха отпътували да ядат палачинки и да се хвалят как са щели да ни натупат, ако им бяхме дали повод.

Взех разпечатките от Боби и ги подадох на жената.

— Щом искате да разберете защо търсим Праведника, ето причината. Интересуваме се от съвсем различно нещо. Ето обаче какво намерихме.

Тя прегледа набързо трите листа. След това ги подаде на спътника си.

— И от какво се интересувате? — попита.

— От една група, наричаща себе си „Избраниците“ — отвърнах. — Боби попадна на един уебсайт и това излезе от него. Следващата логична стъпка бе да потърсим Праведника.

— Управлението ли се занимава с това?

— Не, частно разследване.

— На края на последния лист има линк към друга страница — отбеляза тя. — Накъде водеше?

— Какъв линк? — изненадах се аз.

— Намерих го, след като задряма — обясни смутено Боби. — Беше скрит в някакви безсмислици. Трябваше да го открием по-рано.

— И накъде водеше?

— Към страници за серийни убийци — отговори той и при това мъжът с палтото вдигна очи. — Сайтове на почитатели. Страници с подробни биографии на убийците, прилежно написани от хора, които нямат никакви амбиции да застрашават по някакъв начин обществото.

— Може ли да видя първата страница? — попита жената.

Той поклати глава:

— Вече я няма. Проверих отново, когото ми писна да гледам снимки на откачалки. Файлът вече не е на този сървър. Вероятно е преместен другаде.

— Запазихте ли адресите на уебстраниците, до които водеше?

Боби вдигна рамене: