Читаем Избраниците полностью

— След около час бях преровил вече всичко и пак започнах да скучая, затова се заех с миналото ти в Хънтър’с Рок — с апостроф. Намерих адреса на родителите ти, датите, когато са се нанесли и са напуснали. Заселили се там на 9 юли 1954 година, мисля, че е било петък. Плащали си редовно данъците, правили, каквото правили. Баща ти работел в „Голстън риалти“, майка ти била на половин работен ден в един магазин. След малко повече от десет години си се пръкнал и ти.

— Точно така.

Започвах да се питам какво става.

Боби поклати глава:

— Грешка. В окръжната болница на Хънтърс Рок няма записан никакъв Уорд Хопкинс на твоята дата.

Стори ми се, че не съм чул правилно.

— Моля?

— Не си записан и в многопрофилната болница на Бонвил, нито в „Джеймс Б. Нолан“, нито в кое да е друго лечебно заведение в радиус от триста километра.

— Не може да съм записан другаде. Аз съм роден в окръжната. В Хънтърс Рок.

Той отново поклати глава:

— Не, не си.

— Сигурен ли си?

— Не само че съм сигурен, ами проверих и до пет години преди и след датата ти на раждане, в случай че си заблуждавал хората по някаква причина, от суетност или просто защото не можеш да смяташ. Няма никакъв Уорд Хопкинс. Никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Не знам къде си роден, приятелю, но със сигурност не е в Хънтърс Рок или околностите.

Аз отворих уста. Отново я затворих.

— Може да не е важно — добави той, като ме погледна изпитателно, — но има ли това никаква връзка с нуждите ти от апаратура за дигитализиране на видеозаписи?

* * *

— Пусни го пак — каза той.

— Наистина не мисля, че ще го издържа още веднъж, Боби.

Той ме погледна. Седеше на един от двата стола в стаята ми, наведен над лаптопа. Току-що му бях пуснал файловете и сериозно мислех, че съм ги гледал достатъчно за този ден. Може би за целия си живот.

— Имай ми доверие. Няма какво повече да се види.

— Добре. Пусни ми сега звуковия файл.

Той изслуша преработения вариант няколко пъти, след това го спря и кимна:

— Наистина звучи като „Избраниците“. И нямаш никаква представа какво може да назовава, така ли?

— Никаква.

— Търси ли думата?

— В тълковния речник ли?

Той завъртя очи:

— В Мрежата, разбира се.

— Бога ми, не.

Аз харесвам Интернет. Наистина. Всеки път когато ми трябва някоя безплатна програма или се интересувам от времето на другия край на планетата, или ми се прииска да видя момиче по бельо, пускам модема в действие. Като източник на информация обаче Нетът е пълна нула. Получаваш милиарди данни, които се прескачат, за да привлекат вниманието ти, а онова, което наистина търсиш, остава заровено някъде. Като че ли винаги когато ми трябва нещо определено, на екрана ми излиза съобщение за грешка.

— Ти си пълен консерватор, Уорд.

Боби вече включваше кабела в телефона. Прииска ми се да не бях хвърлял цигарите сутринта. След пет минути той поклати глава:

— С големите търсачки не излиза нищо, нито с няколкото специални програми, които случайно знам и използвам за проникване в особено секретни компютърни системи.

— Ето ти го твоя Интернет. Глухоням оракул, страдащ от амнезия.

— Това не означава, че вътре няма нищо. Просто сайтовете, в които се среща думата, може би не са достъпни за търсачките.

— Боби, няма причина да смятаме, че ще намерим нещо там. Това е просто една дума. Ако сложиш стадо маймуни да тракат безцелно по клавишите, някоя от тях рано или късно ще я уцели. Това обаче не означава, че ще направи с нея уебстраница, а и да направи, какво общо може да има тя с родителите ми?

— Сещаш ли се за нещо по-разумно?

— Да. Бутилката вече свършва, а аз съм уморен и искам да пия още.

— Ще пием след това.

— След кое? Вече се убеди, че в Мрежата няма нищо.

Боби потропа известно време с нокти по масата, втренчен с присвити очи в завесите. Имах усещането, че чувам как в главата му се въртят зъбни колелца. Започвах да се отегчавам, чувствата ми бяха притъпени от алкохола. През последните няколко дни ми се беше събрала твърде много нова информация и умът ми бе размътен.

— В къщата сигурно има още нещо — рече накрая той. — Нещо, което си пропуснал.

— Само ако е скрито в някоя крушка. Разрових навсякъде. Няма нищо интересно.

— Всичко изглежда различно, когато знаеш какво търсиш. Мислил си, че трябва да има друга бележка. Затова си търсил бележка. Това, че си се сетил за видеото, е чиста случайност.

— Не — възразих. — Сетих се за него, защото къщата беше подредена по такъв начин. Мисля, че баща ми нарочно е…

Замълчах. Скочих и разрових из куфарчето на лаптопа.

— Какво?

— Записах хард диска му. Това е единственото място, ако може да се нарече място, където не съм търсил.

Седнах до Боби и пъхнах диска в компютъра. Изкарах прозорец за търсене и написах „избраниците“ в текстовата графа. Лаптопът побръмча известно време.

„ТЪРСЕНАТА ОТ ВАС ДУМА НЕ БЕШЕ НАМЕРЕНА“

Опитах с „избрани“, но пак нищо.

— Е, това е — казах. — Хайде към бара.

Изправих се в очакване Боби да се присъедини към мен, но той отвори нов прозорец за търсене.

— Какво правиш?