Читаем Избраниците полностью

— Не. Просто не си струва да говорим за това. Може би има една-две професии, които още не съм пробвал, но се съмнявам, че ще се справя по-добре. Навсякъде ме хващат да зяпам през прозорците, а работодателите не разбират каква ключова роля има това занимание в съвременния свят.

Той кимна:

— Малодушие и липса на далновидност. Всички са еднакви.

Махна на сервитьорката за още две бири.

След като отегченото момиче ни донесе напитките, побъбрихме още малко. Една от предишните ми работи бе към ЦРУ, но беше доста по-скромна, отколкото звучи. Останах седем години и там се запознах с Боби. Сдружихме се веднага, макар че той бе в оперативния отдел, а аз прекарвах повечето си време пред компютъра. Напуснах Управлението, когато преди няколко години въведоха ежегодни тестове на детектора на лъжата. Тогава ЦРУ загуби много служители, възмутени от тази липса на доверие към тях. Аз напуснах, защото бях вършил разни неща. Нищо сериозно, разбира се. От тези неща, за които могат да те вкарат в затвора. ЦРУ може да не е най-изправната организация в света, но все пак се старае служителите му да избягват да вършат углавни престъпления. Аз бях използвал някои връзки, за да си осигуря допълнителни доходи, бях източил малко пари през дупките в системата. Нищо повече. Нищо особено. Да си кажа право, никога не съм вършил нищо сериозно.

Макар че сега живееше в Аризона, Боби все още работеше от време на време за Управлението и поддържаше връзки с няколкото ни общи приятели. Двама от тях в момента опитваха да се инфилтрират във военизирани нелегални групировки и тази новина ме накара да се зарадвам, че съм напуснал. Това не е работа за човек, който цени живота си. Един от двамата, хилав хлапак на име Джони Клер, дори живееше в скривалището на една от тези групи, сбирщина от фанатици, обитаващи някаква гора в Оклахома. По-добре, че не бях на негово място, макар че Джони бе достатъчно чалнат, за да изпъква дори в такава компания.

— Добре — каза Боби, след като се въоръжи с друга бира. — Обясни ми сега как изведнъж реши да дигитализираш семейните видеозаписи.

— Може би ще ти кажа — отвърнах, възхитен от начина, по който опитваше да измъкне информация от мен, без да издаде своята.

Това беше стар трик. Когато работехме заедно, той се занимаваше с разпити на преселници от Близкия изток. Накрая всички проговаряха. След това го прехвърлиха в отдела за електронно наблюдение със специалност обработка на видеозаписи.

— Но не е задължително — добавих. — Със сигурност няма да изкопчиш нищо, докато не ми разкриеш защо скочи толкова неочаквано на самолета и прелетя три щата. Сигурно не е само за да ме черпиш бира.

— Добре. Добре. Да те попитам първо нещо. Къде си роден?

— Боби…

— Отговори ми на въпроса, Уорд.

— Знаеш много добре къде съм роден. В общинската болница на Хънтърс Рок, Калифорния.

Названието на градчето излезе от устата ми с тази лекота, с която бих казал името си. Това бе едно от първите неща, които съм научил.

— Да бе. Казвал си ми. Все се тюхкаше, че никой вече не използва апостроф в „Хънтър’с“.

— Да, много ме дразни.

— Прав си. Направо скандално. Така. Като ми се обади преди няколко часа, ти спомена, че си намерил видеозапис, свързан по някакъв начин с детството ти. Както вече ти казах, нямах какво да правя, а в службата съм заобиколен отвсякъде от компютри, пък и вече си бях свършил ръчната работа за деня.

— Надявам се да не си я вършил, докато говорехме по телефона.

— Ще ти се — усмихна се лукаво той. — И така, викам си, абе защо не се поровя малко в живота на стария Уорд?

Изгледах го сърдито — въпреки че ми беше приятел, не ми стана никак хубаво.

— Знам, знам — вдигна виновно ръка той. — Отегчавах се, нали ти казвам. Извинявай. Та, както и да е, сядам аз пред компютрите и влизам в няколко бази данни. Да ти кажа отсега, че не съм намерил нищо, за което вече да не знаех. Викан за справка на няколко пъти, освободен поради липса на улики, дрън-дрън. Освен това главният свидетел се отказал. Задържан в Ню Йорк през 1995-а по дело за наркотици, но освободен, когато си се съгласил да дадеш информация за някаква студентска група в Колумбийския.

— Те бяха задници — изсумтях. — Расисти. Освен това единият чукаше гаджето ми.

— Разказвал си ми го вече и на мен изобщо не ми пука. Ако не го беше направил, нямаше да се изтърсиш в Управлението и нямаше да се познаваме, а това щеше да е голяма загуба за мен. Както казах, не открих нищо, което вече да не знаех. Ако има още нещо, сигурно си го потулил добре. Ама наистина добре. Можеш да ми кажеш, ако искаш.

— Няма начин. Един мъж трябва да има някои тайни.

— Е, добре, пази си ги. Аз пък знам нещо наистина интересно.

— Какво?