— Аляска. После Париж. Германия. Калифорния.

— Какви ги приказваш?

— Адресът на сайта се мени постоянно. Обикаля целия свят, но на мен ми се струва, че сървърът не е на никое от тези места. Това е сайт — фантом. Не съм най-големият компютърен гений, но разбирам от това-онова, а през целия си живот не съм виждал подобно нещо. Дадох задача на двама приятели да се занимаят с проблема, но каквото и да открият, тук става нещо странно.

— Без майтап.

— И не е само в това, което се случва с теб. На мен това ми е работата. Трябва да разбера как го правят. И кои са. — Той отпи голяма глътка и ме изгледа сериозно. — Ами ти? Какво смяташ да предприемеш? Освен че ще изгълташ още няколко чаши.

— На записа има три отрязъка. По въпроса с последния не мога да сторя нищо. Не мога да намеря… другото дете. — За малко да кажа „моя близнак“, но се отказах от този израз в последния момент. — Нямам представа в кой град е станало, а и е било преди трийсет години. Той или тя може да е на другия край на света. Да не е вече между живите. Третият отрязък явно не води никъде. Затова смятам да потърся онова място в планината.

— Разумен план. Аз ще ти помогна.

— Боби…

Той поклати глава:

— Не бъди глупак, Уорд. Родителите ти не са загинали по случайност. Много добре го знаеш.

Вероятно наистина съм го знаел, макар че не желаех да го изразявам с думи. Боби го направи вместо мен:

— Били са убити.

12.

Нина седеше на двора със Зоуи Бекър. Нощта бе студена и тя вече съжаляваше, че не е приела разсеяното предложение на домакинята да й сипе чай. Занд вече бе говорил с жената, беше огледал стаята на момичето и сега разговаряше вътре с бащата. Никой от Бекърови не се изненада от това вечерно посещение на двамата детективи. Животът вече течеше в твърде различна от нормалната посока. Двете жени поговориха известно време, но скоро се умълчаха. Зоуи наблюдаваше потрепващите пръсти на крака си. Поне натам бяха насочени очите й. Нина се съмняваше, че изобщо вижда нещо, кракът й просто отмерваше темпото на мислите й. Агентката се радваше, че мълчат, защото знаеше кое е единственото, от което се интересува домакинята й. Дали дъщеря й бе все още жива? Смяташе ли Нина, че ще успеят да я върнат? Или в тази къща завинаги щеше да остане една празна и тъмна стая като студената черна дупка в душите им? На стената на стаята имаше плакат на някаква група, за която никой от тях не беше чувал. Затова какъв бе смисълът от него сега?

Нина не можеше да отговори на тези въпроси и когато жената понечи да каже нещо, тя я изгледа със страх. Зоуи обаче просто заплака. Нина не направи опит да я утеши. Някои хора приемат да бъдат успокоявани от непознати, други — не. Госпожа Бекър беше от вторите.

Нина се облегна назад и погледна през остъклената плъзгаща се врата в хола. Майкъл Бекър седеше на ръба на едно кресло. Занд стоеше зад дивана. Двамата с Нина бяха прекарали целия ден заедно, без да разменят и пет изречения. Сутринта бяха огледали отново мястото на отвличането, преди обичайната тълпа да залее улиците. След това посетиха училището на Сара Бекър. Занд огледа удобните за наблюдение места, подстъпите, местата, на които родителите чакаха децата си. Прекара много време там, сякаш се надяваше да зърне сянката на похитителя. Когато си тръгнаха, бе станал доста раздразнителен.

Не посетиха родителите на нито една от предишните жертви на Праведника. Имаха записите от водените с тях разговори и не вярваха да научат нещо ново. Нина ги знаеше наизуст и можеше да допълва, ако родителите пропуснат нещо. Като говорят с тях, само щяха да се объркат повече. Освен това вярваше, че ако Занд попадне на следите на убиеца, то ще е не толкова благодарение на нещо, което е научил, а с помощта на интуицията си.

Имаше и друга причина да държи Занд далеч от родителите. Не искаше някой от тях да се обади във ФБР или полицията, за да провери как върви разследването. Никой не знаеше, че Занд отново е привлечен по случая. Ако се разчуе, щеше да стане напечено. Този път нямаше да й се размине с мъмрене. Това щеше да е краят на кариерата й. Срещата му с Бекърови също беше риск, но трябваше да го поеме. Родителите бяха видели толкова много полицаи и агенти след изчезването на дъщеря им, че надали щяха да си спомнят точно този или да споменат за него някъде. Поне така се надяваше Нина. Надяваше се също разговорът им да запали някаква искра в мозъка на Занд.

И той да й каже, ако стане така.

* * *

— Мога да повторя всичко отначало, ако искате.

Майкъл Бекър бе разказал за събитията през онази вечер два пъти, отговаряше бързо и ясно на въпросите. Занд знаеше, че няма да узнае нищо полезно от този човек. Бе научил, че през седмиците непосредствено преди отвличането Бекър е бил толкова зает с работа, че почти не е забелязвал какво се случва около него. Затова поклати глава.

Бекър сведе очи.

— Не искате ли да попитате за нещо? Сигурно има още. Сигурно.

— Няма магически въпрос. Или ако има, аз не го знам.

Бекър вдигна поглед. Сигурно никой полицай не му беше казвал такова нещо.

— Мислите ли, че е жива?

— Да.