Читаем Избраниците полностью

Докато скитам из страната, често се вглеждам напред. Не виждам пътя, а претичващи през съзнанието ми неясни образи. Понякога си мисля за „Избраниците“ и се чудя кое е истина и кое — не. Иска ми се да вярвам, че делата им са подтикнати от лудост. Че идеите в Човешкия манифест са само безумни брътвежи, целящи да обяснят разслоението, към което толкова се стремим. Замислям се обаче за първия роман на Даниел Дефо, „Дневник от чумавите години“, написан като равносметка за една епидемия, вилняла из цяла Европа, болест, за чието избухване можем да виним само начина си на живот — натъпкани в пренаселени градове. Освен това се сещам, че най-големите ни развлечения сега, киното и телевизията, са започнали разцвета си непосредствено след двете световни войни. Започвам да се чудя дали склонността ни да вярваме в измислици и да живеем във въображаеми светове не е възникнала от самото създаване на градовете, дали не е това обяснението за възникване на религиозните институции. Колкото по-пренаселена е средата ни за обитание, толкова по-зависими ставаме един от друг и толкова по-важни стават фантазиите ни — сякаш се надяваме с общи усилия да си върнем нещо загубено, да създадем едно човечество, което е просто… човечно. Сега Интернет е опасал с въжетата си земното кълбо и се стреми да ни сближи още повече. Питам се съвпадение ли е, че това става точно когато разгадахме генетичния си код и започваме да си играем с него. Колкото повече се сближаваме, толкова по-важно ни се струва да разберем какви сме всъщност. Наистина се надявам, че знаем какво правим с гените си и че когато започнем да махаме някои части от тях, защото ги смятаме за несъвършенства, за недостатъци, ще оставим онова, което ни прави човеци. Надявам се, че ще взимаме решенията си в името на бъдещето, не на миналото. И се надявам сега, когато осъзнах, че в живота ми липсва нещо, да продължа да го търся, макар само да подозирам, че съществува. В противен случай ще се превърнем в сенки, в плашила, забучени сред пусти ниви, където дори гаргите не искат да кацнат; сковани от зимата, в очакване на едно безкрайно лято. Като се има предвид колко сме далеч от някогашната си естествена среда, цяло чудо е, че се справяме толкова добре. Ние мечтаем, за да запазим разума си и да продължаваме да живеем. Както казваше баща ми, не е важно да спечелиш, а да вярваш, че има какво да спечелиш.

Често си мисля за него и за майка си, двама души, които вече не са сред нас. Тяхната смърт ми донесе страдание, както всяка друга смърт. Човек не може да хване смъртта и да я накара да бъде по-добра, както не може да подобри нещастието или разочарованието; както не успяхме да заловим Праведника и водената от него групировка. Може би някой ден ще успеем, може би не. Може би винаги ще има някой като тях. В момента ми е невъзможно да кажа, както не мога да определя дали унищожението на „Палатите“ беше само начин да заличат уликите за злодеянията си, или целта на експлозията е била да взриви огромното море от нажежена магма под Йелоустоун и така да унищожи нашата цивилизация и да ни върне към онзи начин на живот, който „Избраниците“ толкова боготворят. Да ни върне назад или да ни възкреси от пепелта.

Нина мисли, че целта им е била точно тази, защото чула Дейвидс да споменава нещо такова. Тя мисли, че „Избраниците“ са стигнали до убеждението, че те са най-способните ловци и събирачи, че са спечелили богатството си благодарение на някаква вътрешна „чистота“, че са способни да надделеят над другите при всякакви условия. Не знам. Не бих искал да го обсъждам повече.

В деня след завръщането на Сара Бекър в хотела ми в Лос Анджелис се получи послание от брат ми. Не знам как ме е намерил, но час след това напуснах хотела и оттогава не съм спирал.

Посланието бе във вид на видеозапис. Първият отрязък беше записан след бягството ни от „Палатите“. Той бе много ядосан, но очевидно не губеше надежда да ме привлече за своята кауза. На записа разказваше за времето, когато сме били разделени. Бил намерен на улицата в Сан Франциско, малко момченце без нищо, което да сочи самоличността му, освен името, избродирано на пуловера му. Израснал по сиропиталища. Извършил първото си убийство. После информацията за определен период от живота му се губеше. Накрая станал доставчик на богати и извратени хора и открил връзката между настоящите си работодатели и миналото си. Бил приет в една тайна група и постигнал първия си голям успех в една закусвалня на „Макдоналдс“ в някакво градче в Пенсилвания през 1991 година. Постепенно се заел със собствени експерименти за ускорена еволюция чрез насилие — планът му бил да създаде чиста жена, която да ражда деца, незаразени с вируса. За тези опити той говореше със страст, граничеща с истинска любов.