Занд се качи на терасата. За разлика от другите къщи, при тази вратата бе в центъра на средното ниво. Стълбите излизаха точно по средата на терасата, сякаш се вливаха в широка фуния. Лицето на Занд бе напрегнато.

В края на стълбите лежеше нещо.

Уорд притича зад него.

Този път не опита да го спре, просто го последва. Беше само на една крачка зад него, когато Занд изкачи последното стъпало.

Горе бе оставен детски пуловер, прогизнал от дъжда, но грижливо сгънат и с избродирано отпред име. Пуловерът беше оранжев. Името бе Карън Занд.

35.

Нещо подсказа на Нина да мълчи. Да не издава никакъв звук. Вратата се отвори тихо. Болките в гърдите й бяха неописуеми, разпространяваха се и надолу, през цялото й тяло, разкъсваха корема й, преминаваха към дясната й ръка, в която стискаше пистолета.

Вратата се затвори. Чу се шум от стъпки, но никой не произнесе името й и тя разбра, че Боби е мъртъв. Не можеше да види другия край на помещението, без да се надигне и да извърти глава — движение, което едновременно щеше да й причини непоносима болка и да издаде присъствието й. Тя опита да потъне още по-дълбоко в голямото меко кресло. Стъпките продължиха, чуваше се и друг звук. Сякаш нещо се търкаляше. Сетне нещо бе оставено на пода и настъпи тишина.

— Знам, че си тук — каза някой.

Коремът на Нина се сви; едва се сдържа да не отговори. Замалко да отвърне: „Да, тук съм“, както бе правила като дете. Стисна пистолета с все сила.

— Нямаше да оставят Боби тук, ако не се налагаше да се грижи за някого — продължи гласът.

Стъпки. Предпазливи. Той не знаеше къде е тя. Скоро обаче щеше да я намери и да изпълни задачата си. Той винаги изпълняваше каквото му кажеха. Макар че външно изглеждаше силен, способен, решителен, той винаги се подчиняваше на някого. Беше въвлечен в тази игра от толкова време, че вече почти нищо нямаше значение за него. Бащата на Хопкинс му бе причинил това. Беше отнел спокойния му, разумен живот и го бе превърнал в някакъв хаос.

— Може би вече си мъртва, но не ми се вярва. Във всеки случай трябва да проверя.

Нина опита да се смъкне по-ниско, но болката бе твърде силна. А и всяко по-рязко движение щеше да я издаде.

— Боби е мъртъв — продължи мъжът; гласът му бе старчески, но уверен. — Скоро и другите ще го последват. Можем да те оставим жива, но трябва да довършим работата докрай и това е моя задача.

Мъжът отново тръгна, но този път тътреше бавно крака по пода, за да не разбере тя накъде се движи. Нина бе толкова уплашена, че по бузите й потекоха сълзи — неволна реакция отпреди много, много години.

Тя се подпря на лявата си ръка. Дръпна съвсем бавно краката си назад. Дясната й ръка трепереше.

— Нощта е подходяща да умреш — рече мъжът малко по-близо до нея. — Това не е краят. Това е ново начало. Всеки чист нов свят започва с взрив. — И се изсмя.

Тътренето престана.

Нина напрегна всичките си сили. Избута се от креслото. Падна върху стъклената масичка отпред. Разбра, че се е провалила, но сега поне виждаше сянката му от едната си страна.

Дейвидс кимна:

— А, ето те.

Тя вдигна ръка и стреля. Веднъж, два пъти, три пъти.

В отговор дойде само един гърмеж и куршумът не я улучи.

Тя зачака следващия. Стори й се цяла вечност. Не се чу друг изстрел. Тя сви коляно, надигна се, обърна се.

На два метра от нея лежеше труп. Сега, след като се бе преместила, идеята да се движи не й се струваше толкова невероятна, колкото и изгаряща да беше болката й.

Тя стъпи на крака и се потътри напред.

Падналият бе старец с посивяла коса. Още не беше мъртъв. Тя се наведе над него. Харолд Дейвидс я погледна.

— Ти няма да промениш нищо — изсъска и замлъкна завинаги.

Нина не му обърна внимание. Втренчи се в един предмет, оставен до гишето на рецепцията. Не можеше да го различи добре, затова направи няколко крачки към него.

Беше малък барабан. Свързан с кабел. Кабелът се свързваше с няколко превключвателя, вградени в основата на гишето, от които излизаха още жици, водещи навън през вратата.

Началото на нов свят.

Тя се облегна на гишето и се вгледа в устройството. Сигурно се задействаше от другаде.

Тя знаеше, че няма да успее да се измъкне от „Палатите“ пеша. Съумя да стигне до паркинга, но там единият й крак се вдърви и тя падна тежко на асфалта.

Новата болка и студеният дъжд бяха достатъчни, за да я свестят. Тя запълзя към колата.

* * *

Уорд спря Занд да не влиза през главния вход. Полицаят не се вслушваше в почти никакво разумно предложение, но Уорд знаеше, че не бива да влизат в къщата оттам. Вече му беше попречил, когато поиска да се върне и да събере част от костите. Наложи се да му изкрещи в лицето името на Сара Бекър, да му напомни, че им остава да намерят още един човек. Нямаше значение дали е жива. Просто трябваше да я намерят. Уорд беше променил решението си. Сега искаше да влязат. Каквото и да се случи. Ако убиецът беше там, толкова по-добре, но пътят трябваше да се извърви докрай.