Читаем Избраниците полностью

Боби коленичи до решетката. Детето беше момченце, на около пет години. Бе голо. Ръцете и краката му бяха омотани с тиксо. Устата му изглеждаше залепена със същия материал, но не се виждаше ясно, защото от главата му не беше останало много. Кръвта по пода все още не се бе съсирила. На решетката беше залепена снимката на хубаво момченце. То не гледаше към фотоапарата, явно не подозираше, че го снимат. Боби си даде сметка, че това е детето, преди да бъде затворено тук. Името му беше изписано под снимката — Киану.

Боби извърна глава. Пропълзя до следващата клетка. Друго момченце, малко по-голямо, но също мъртво. На тази снимка то се усмихваше, но малко неуверено. Сякаш някой го бе спрял на улицата на връщане от училище и го беше помолил да го снима.

Чу се тихо шумолене и сърцето на Боби замря. Той застина, даде си сметка, че звукът идва от другата страна на коридора, на няколко метра от него.

В тази клетка лежеше момиченце, на около осем години. Нейната снимка също бе залепена на решетката. Името, изписано под нея, бе Джини Уилкинс. Тя още не беше съвсем мъртва, бе простреляна в едното око. Другото беше затворено, но тялото й леко потрепваше. Някоя част от нервната система все още функционираше. Не за дълго.

Имаше още клетки, поне още две. Боби си даде сметка, че сградата не е отворена случайно. Че „Палатите“ са били достъпни само за избрани, че са имали безотказна охранителна система. Не можеше да свали поглед от момичето, затворено в тази клетка, готово да бъде доставено на онзи, който го е поръчал.

Чувстваше се глупав, нищожен, безсилен. Чувстваше се заблуден и наивен. Беше си мислил, че познава всички тъмни страсти на света, че се е сблъсквал с всички проявления на злото. Приятелството му с Уорд го облекчаваше в трудни моменти. Уорд, макар и добър боен другар, водеше по-спокоен начин на живот. Уорд го уважаваше като човек на действието и така помагаше на Боби с мисълта, че вече остарява и не се справя толкова добре с предизвикателствата на професията си. Сега, втренчен в това все още потрепващо парче човешко месо, Боби си даде сметка, че не е видял дори върха на айсберга — че войните и убийствата, за които научаваме по новините, са като репортажи от спортни състезания, смърт за развлечение на публиката, прах в очите; че даже терористите, които бе разпитвал, са просто аматьори в областта на злото. Те поне искаха хората да разберат за делата им. Не ги извършваха само за себе си. Боби осъзнаваше, че тук е различно. Че ако ние наистина сме един и същи вид, нямаме никакъв шанс стореното от нас през деня да заличи онова, на което сме способни нощем. Някои проявления на човешкото поведение могат да се сметнат за нормални. Това тук обаче със сигурност не беше. То би означавало, че жестокостта ни няма граници. Това, че сме способни да създаваме красота, не означава, че можем да пренебрегнем чудовищното в нас. Едни и същи ръце правят и двете. Разумът не ни пречи да извършваме зверства, той просто ни прави по-способни в тях. Всеки от нас носи своята тъмна половина.

Боби чу някакъв звук точно зад него. Не се обърна веднага, Джини му бе достатъчна. Чудеше се дали да не я застреля, да прекрати страданието й — или може би своето страдание, — или все още имаше шанс да я спаси. Не можеше да вае ме такова решение.

Тези мисли го забавиха твърде дълго. Зад него нямаше друго дете. Там стоеше Харолд Дейвидс и той застреля Боби в тила.

Краката на Джини Уилкинс продължиха да се гърчат леко още няколко минути след смъртта на Робърт Нигърд.

* * *

Занд бе профучал през последната къща, без дори да се оглежда. Сега само следваше костите. Не беше продумал от пет минути. Уорд бързаше след него. Костите бяха наредени вече по средата на алеята. Малко квадратче от кости на китката с коленна капачка в средата. Дълга редица от прешлени. Праведника явно бе наредил повечето предварително и беше оставил купчинката ребра в последния момент. Останалото бе подготвил грижливо. Убиецът ги беше предупредил да напуснат къщата на Дейвидс, за да ги доведе тук. Вероятно им бе подготвил подобаващо посрещане и не искаше трудът му да отива на вятъра.

Накрая бе оставил две ключици във формата на буква V с раменна кост от долната страна, за да образуват стрелка. Тя сочеше към една къща на трийсетина метра напред.

Уорд настигна Занд и го хвана за рамото.

— Няма да влизаме — заяви.

Занд не му обърна внимание, освободи се рязко и закрачи към постройката.

Уорд го стисна за лакътя:

— Той ни чака, Джон, знаеш го. Вече е убил момичето и сега иска да убие нас. След това ще намери другите и ще се разправи и с тях. Знам, че искаш да спасиш това момиче, но не мога да те оставя…

Занд се извъртя и го удари в лицето.

Уорд залитна, повече изненадан, отколкото обиден, и се почуди дали не пропуска нещо. Занд като че не го виждаше, като че не го познаваше.

Уорд се подхлъзна и с мъка запази равновесие. Затича се след полицая.