Читаем Избраниците полностью

Уорд се взираше през прозорците. Занд се приближи.

— Виждаш ли това?

Уорд гледаше към пресечката на алеята на двайсетина метра от къщата. Там, където се отделяха пътеките за къщите, на земята лежеше нещо. Не изглеждаше много голямо и от това разстояние не можеше да се определи какво е. Приличаше на купчина пръчки.

— Виждам го — каза Занд.

— Не беше там, когато идвахме.

Те отново свалиха предпазителите и излязоха през главния вход. Уорд тръгна бавно по пътеката, Занд остана при вратата, оглеждайки другите къщи.

Наистина приличаха на пръчки. Къси, криви, бели. Много чисти. Уорд клекна и взе една. Махна на Занд. Докато полицаят се приближаваше, той се зае да наблюдава, готов да открие огън по всеки. Защото наблизо без съмнение имаше някой. Някой, който знаеше, че са тук.

След кратко оглеждане Занд установи:

— Това са ребра.

— И аз така предположих. Човешки ли?

— Да.

— Кой ги е оставил?

— Уорд, гледай.

На около пет метра по алеята имаше друга кост. Уорд се приближи, наведе се и я вдигна.

— Момиче или момче?

Занд взе бедрената кост от него. Също като ребрата, тя бе идеално изчистена, сякаш готова да влезе в музейна експозиция.

— Не знам — отвърна Занд. — Не е от възрастен човек. От дете е.

Двамата мъже стояха един до друг от двете страни на пътеката.

— Някой иска да ни заведе някъде — установи Уорд.

— Въпросът е дали да го последваме.

— Не виждам друг избор.

— Нали вече намерихме къщата с труповете.

— Една къща с трупове. Първата, в която влязохме. Или е голямо съвпадение, или има и още.

На следващото разклонение имаше друга кост, отляво на пътеката, сякаш сочеше към къщата от тази страна. Те огледаха набързо. Тук гробовете бяха отстрани на постройката, по-добре скрити. Едва тогава Занд си даде сметка, че малките камъни в тревата не представляват пътеки, а някаква маркировка.

От другата страна на къщата намериха друга кост, сочеща още по-навътре в комплекса. Костта бе половина от таз.

Никой от двамата не разбираше толкова от анатомия, за да определи пола на притежателя й, макар че широчината и извивката й биха били достатъчни на Нина, за да установи, че е от момиче, приблизително на възрастта на Сара Бекър.

* * *

Боби стоя почти десет минути зад колата. Откъм постройката не се чуха други звуци, не се виждаше и никакво движение. Това нямаше значение. Нещо бе причинило предишния шум и той трябваше да провери. Изчака само за да види дали нещото ще се появи, без да се налага да го търси. Възможно бе да е животно. Елен например. Не беше много вероятно, само бе възможно.

След още няколко минути той се изправи. Нина щеше да се тревожи, ако се забави дълго, а вече му ставаше и студено. Рамото го болеше много. Нямаше смисъл да се отказва. Трябваше да провери другата сграда.

Той тръгна покрай колчетата, означаващи местата за паркиране. Наложи се да пресече осветеното пространство на паркинга, но нямаше друг начин да се приближи до постройката. Тя приличаше на голям склад и нямаше никакви прозорци. Той я заобиколи от едната страна и най-после намери вратата.

На нея висеше голям катинар, но отворен. Той се замисли дали да не извика Уорд, ако случайно е влязъл вътре, но знаеше, че не е възможно. Уорд щеше да се върне през фоайето. Ако имаше човек, не можеше да е той. Боби бутна вратата и влезе.

Озова се в къс коридор, чиито стени завършваха в празното пространство, без да достигнат високия таван. Почти като в конюшня. Миришеше на нещо, но не на коне. Някъде в другия край се виждаше бледа светлина. На три метра напред коридорът се пресичаше от друг.

Преди разклонението имаше две врати и Боби ги отвори. В едното помещение имаше инструменти и дълга етажерка с кутии за папки. Другата, по-малка стая, бе обзаведена като изба. Стелажите за бутилки бяха празни. Това не беше добър знак. Щом са имали време да си вземат виното, значи отдавна се бяха подготвяли. Странно защо бяха оставили папките. Той се върна в първата стая. Взе една кутия. Вътре имаше само две дискети с надпис „Скотсдейл“. Той ги прибра в джоба си и остави кутията на мястото й.

Върна се в коридора и продължи до пресечката. Остана неподвижен за момент, с отворена уста. Така човек чува подобри, способен е да долови и най-слабия звук; свързано е по някакъв начин с евстахиевата тръба. Не чу нищо, но забеляза някакъв кабел, преминаващ по пода. Ако беше за осветлението, явно бе прерязан. Изглеждаше сложен наскоро. Боби погледна напред и видя, че кабелът продължава наляво. Той пристъпи напред, за да види накъде води. Направи две крачки и изведнъж нещо привлече вниманието му.

Тази част от постройката наистина бе обзаведена като конюшня. От двете страни на коридора имаше малки отделения, с дължина около метър, заградени с решетки. В първото лежеше нещо. Приличаше на човек. Дете.