Читаем Играта на ангела полностью

— Не, всичко е наред. Не се тревожи.

Оставих куфара на Кристина във вестибюла и отидох в кухнята да потърся една кутия с най-различни свещи, която държах в килера. Заех се да ги паля една по една, като ги закрепях в чинии, чаши и други съдове. Кристина ме наблюдаваше от прага.

— Ей сегичка ще стане — уверих я аз. — Вече имам практика.

Започнах да разнасям свещите из стаите, наредих ги по коридора и по ъглите, докато цялата къща се потопи в нежен златист здрач.

— Заприлича на катедрала — рече Кристина.

Придружих я до една от спалните, която никога не използвах, но я поддържах чиста и подредена заради редките случаи, в които Видал, прекалено пиян, за да се прибере в своя дворец, бе оставал да нощува при мен.

— Сега ще ти донеса чисти кърпи. Ако нямаш дрехи за преобличане, мога да ти предложа богат избор от зловещи одежди в стил „Бел епок“, останали от предишните собственици.

Непохватните ми опити да се пошегувам едва успяха да изтръгнат една усмивка от нея и тя само кимна. Оставих я седнала на леглото и хукнах да търся кърпи. Когато се върнах, я заварих да седи все така неподвижно. Сложих кърпите на леглото до нея и придърпах по-близо няколко свещи, които бях оставил на прага, за да й осигуря повече светлина.

— Благодаря — промълви тя.

— Докато се преобличаш, ще ти приготвя горещ бульон.

— Нямам апетит.

— Все едно, ще ти се отрази добре. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми кажи.

Оставих я сама и отидох в моята стая, за да се отърва от прогизналите си обувки. Сложих вода да се стопли и седнах в галерията да чакам. Дъждът не отслабваше и яростно тропаше по прозорците като картечница, а шумът от силните струи във водостоците на кулата и по покривната тераса звучеше като стъпки по тавана. По-нататък, отвъд къщата, квартал Рибера бе потънал в почти непрогледен мрак.

След малко вратата на стаята на Кристина се отвори и аз чух приближаващите й стъпки. Беше си облякла бял пеньоар, а раменете й бяха загърнати с голям вълнен шал, който не си подхождаше с пеньоара.

— Взех тези дрехи назаем от един от гардеробите — рече тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Можеш да си ги задържиш, ако желаеш.

Тя седна в едно от креслата и плъзна поглед из стаята, като очите й се спряха върху купчината листове на масата. Погледна ме и аз кимнах.

— Завърших я преди няколко дена — казах.

— А твоята книга?

Със сигурност чувствах и двата ръкописа като свои, но се ограничих само с едно кимване.

— Може ли? — попита тя, като взе една страница и я доближи до светилника.

— Разбира се.

Наблюдавах я как чете безмълвно, с вяла усмивка на устните.

— Педро никога няма да повярва, че е написал това — рече тя накрая.

— Имай ми доверие — отвърнах.

Кристина остави страницата върху купчината и ми отправи продължителен поглед.

— Липсваше ми — каза тя. — Не исках да е така, но чувствах, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Имаше дни, в които, преди да отида в санаториума, се запътвах към гарата и сядах на перона да чакам влака, който идваше от Барселона — мислех си, че може би ще те видя там.

Преглътнах с мъка.

— Смятах, че не искаш да ме видиш — казах.

— И аз така смятах. Знаеш ли, баща ми често питаше за теб. Помоли ме да се грижа за теб.

— Баща ти беше добър човек — рекох аз. — И добър приятел.

Кристина кимна с усмивка, но видях, че очите й се наляха със сълзи.

— Накрая вече нищо не си спомняше. В някои дни ме бъркаше с майка ми и ми искаше прошка за годините, които бе прекарал в затвора. После минаваха цели седмици, в които едва осъзнаваше, че съм там. С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.

— Съжалявам, Кристина.

— Последните дни ми се стори, че е по-добре. Започна да си спомня разни неща. Бях взела от къщи един албум с фотографии и за пореден път му показвах кой кой е. Имаше една снимка, направена преди години във Вила Елиус, на която двамата с него седите в колата. Ти си зад волана, а баща ми те учи да шофираш. И двамата се смеете. Искаш ли да я видиш?

Не бях сигурен, но не смеех да накърня този миг.

— Разбира се…

Кристина отиде да вземе албума от куфара си и се върна с една малка книга, подвързана с кожа. Седна до мен и взе да разгръща страниците, пълни със стари снимки, изрезки и пощенски картички. Подобно на баща ми, Мануел едва умееше да чете и да пише и спомените му бяха съставени предимно от образи.

— Погледни, ето къде сте.

Разгледах снимката и си спомних съвсем точно онзи летен ден, в който Мануел ме бе оставил да се кача в първата кола, купена от Видал, и ми бе дал основни уроци по кормуване. После бяхме закарали колата до улица „Панама“ и с една скорост от някакви си пет километра в час, която на мен ми се видя просто шеметна, бяхме отишли до Авенида Пиърсън, като на връщане шофирах аз.

„Направо сте роден за ас на волана“, бе отсъдил тогава Мануел. „Ако някой ден зациклите с писането, помислете дали да не станете състезател“.

Усмихнах се, припомняйки си онзи миг, който бях смятал за изгубен. Кристина ми подаде албума.

— Задръж го. Баща ми би се радвал той да остане при теб.

— Албумът си е твой, Кристина. Не мога да го приема.

— Аз също бих предпочела ти да го задържиш.