Читаем Играта на ангела полностью

— Тогава мога ли да ви покажа нещо друго?

— Имате ли един роман на име „Стъпалата към небето“?

Книжарят се замисли за миг.

— Този беше на Мартин, нали, автора на „Градът…“?

Кимнах.

— Бях направил поръчка, но издателството не ми я достави. Нека да проверя все пак.

Последвах го до един щанд, където той поговори с един от колегите си, който поклати глава.

— Доставката трябваше да пристигне вчера, но издателят казва, че няма бройки. Съжалявам. Ако искате, ще ви запазя една, когато ги докарат…

— Не се тревожете. Пак ще се отбия. И много ви благодаря.

— Съжалявам, господине. Не зная какво е станало, защото, нали ви казвам, тоя роман трябваше да го имаме вече…

Щом излязох от книжарницата, отидох до един павилион за вестници в началото на Ла Рамбла. Оттам си купих почти всички всекидневници, от „Ла Вангуардия“ до „Ла вос де ла индустрия“. После седнах в кафене „Каналетас“ и се заех най-щателно да прегледам пресата. Рецензии за романа, който бях написал заради Видал, имаше във всички издания — на цяла страница, с големи заглавия и снимка на дон Педро, на която той изглеждаше замислен и загадъчен, издокаран с нов костюм и захапал лула с преднамерено нехайно изражение. Започнах да чета различните заглавия и първия и последен абзац на всяка рецензия.

Първата, на която попаднах, почваше така: „Къщата на тленните останки“ е зряла, богата и възвишена творба, която се нарежда сред най-добрите постижения на съвременната литература. Друг вестник осведомяваше читателя, че в Испания никой не пише по-добре от Педро Видал, нашият най-уважаван и признат романист, а трети отсъждаше, че книгата е значим роман с майсторска техника и великолепно качество. Четвърти всекидневник изтъкваше грандиозния международен успех на Видал и неговата творба: Европа прекланя глава пред маестрото (въпреки че романът бе излязъл в Испания едва преди два дена и ако трябваше да се преведе, щеше да се появи в някоя друга страна най-рано след година). Статията представляваше разточителен коментар за голямото признание и изключителния респект, който името на Видал вдъхвало сред „най-видните международни експерти“, въпреки че, доколкото знаех, никоя от книгите му не бе превеждана на друг език — с изключение на един роман, чийто превод на френски бе финансирал самият дон Педро и от който се бяха продали 126 екземпляра. Като оставим чудесата настрана, пресата беше единодушна, че се е родил един класик, и че романът бележи завръщането на един от великите, най-добрият писател на нашето време: Видал, безспорен майстор на перото.

На срещуположната страница на някои от тези всекидневници успях да намеря и рецензии за романа на безизвестния Давид Мартин, които заемаха съвсем скромното пространство от една-две колонки. Най-благосклонната започваше така: Неумела творба с елементарен стил, „Стъпалата към небето“ на начинаещия автор Давид Мартин още от първата си страница ясно показва бездарието на своя създател. Друга рецензия отсъждаше, че новакът Мартин безуспешно се опитва да подражава на майстора на перото Педро Видал. Последната, която събрах сили да прочета, бе публикувана в „Ла вос де ла индустрия“ и започваше сухо с увод в получер шрифт, гласящ: Давид Мартин, напълно неизвестен автор и съчинител на кратки обяви, ни изненадва с това, което навярно ще се окаже най-лошият литературен дебют за тази година.

Оставих на масата вестниците и кафето, което си бях поръчал, и тръгнах по Ла Рамбла към канцелариите на Баридо и Ескобиляс. Пътьом подминах четири или пет книжарници, всичките нагиздени с безчет екземпляри от романа на Видал. В никоя не намерих и една-едничка бройка от моята книга. Навсякъде се повтаряше същата случка, която вече бях преживял в книжарница „Каталония“.

— Вижте, не зная какво е станало, защото романът трябваше да пристигне оня ден, но издателят казва, че наличностите са изчерпани и не знае кога ще го преиздаде. Ако искате, оставете ми името и телефонния си номер, мога да ви съобщя, когато го доставят… А питахте ли в „Каталония“? Е, щом и те го нямат…