Видал никога не забравяше слугите си, помислих си аз не без известна горчивина.

— Помоли ме лично да ви връча това. И да не казвате нищо на никого.

Прислужникът ми подаде пакета с явно облекчение, че се отървава от този загадъчен предмет.

— Остави ли ти някакъв адрес, на който бих могъл да я намеря, ако се наложи?

— Не, господин Мартин. Зная само, че бащата на госпожица Кристина е приет в едно място, наречено Вила Сан Антонио.

Няколко дена по-късно Видал дойде на една от своите импровизирани визити и остана цяла вечер при мен, като ми пиеше мастиката, пушеше ми цигарите и ми описваше нещастието, сполетяло шофьора му.

— Направо не е за вярване. Здрав и прав човек така да рухне отведнъж и вече да не знае кой е!

— Как е Кристина?

— Можеш да си представиш. Майка й почина преди години и Мануел е едничкият роднина, който й е останал. Взе със себе си албум със семейни снимки и по цял ден ги показва на клетия човек, та дано да си спомни нещо.

Докато Видал говореше, неговият роман, или по-скоро трябваше да кажа моят, лежеше с лицето надолу върху масата в галерията — куп хартия само на половин метър от ръцете му. Дон Педро сподели, че в отсъствието на Мануел помолил Пеп — очевидно добър ездач — да усвои изкуството на шофирането, но за момента младежът се справял плачевно.

— Дайте му време. Автомобилът не е кон. Тайната е в практиката.

— Като отваряш дума за това, се сещам — Мануел те научи да шофираш, нали?

— Мъничко — признах аз. — И не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Ако този роман, с който си се захванал, не се продаде, винаги можеш да станеш мой шофьор.

— Хайде да не погребваме все още горкия Мануел, дон Педро.

— Забележката ми наистина беше нетактична — призна Видал. — Съжалявам.

— А какво става с вашия роман, дон Педро?

— О, върви много добре. Кристина занесе окончателния ръкопис в Пучсерда, за да го препечата на чисто и да го приведе в подходящ вид, докато бди над баща си.

— Радвам се да ви видя доволен от труда ви.

Видал се усмихна победоносно.

— Мисля, че ще излезе нещо голямо от това — рече той. — След толкова месеци, които смятах за изгубени, препрочетох първите петдесет страници, които Кристина бе преписала на машина, и чак се смаях от себе си. Мисля, че и ти също ще се смаеш. Май ще излезе, че все още си имам някои трикове, на които бих могъл да те науча.

— Никога не съм се съмнявал в това, дон Педро.

Тая вечер той пиеше повече от обичайното. През годините се бях научил да разгадавам целия му набор от тревоги и задръжки и подозирах, че сегашното му посещение не бе продиктувано само от любезност. Когато ликвидира наличния запас от мастика, щедро му налях пълна чаша бренди и зачаках.

— Давид, има неща, за които двамата с теб никога не сме разговаряли…

— За футбол, например.

— Говоря съвсем сериозно.

— Давайте, дон Педро, слушам ви.

Той ме изгледа продължително — явно се двоумеше.

— Винаги съм се опитвал да ти бъда добър приятел, Давид. Знаеш го, нали?

— Винаги сте били много повече от това, дон Педро. И двамата го знаем.

— Понякога се питам дали не трябваше да бъда по-откровен с теб.

— Относно кое?

Погледът на Видал се удави в чашата с бренди.

— Има неща, за които никога не съм ти разказвал, Давид. Неща, за които може би трябваше да поговорим преди години…

Изчаках да измине един миг, който сякаш се превърна в цяла вечност. Каквото и да искаше да сподели Видал, беше ясно, че и всичкото бренди на света нямаше да го извади на бял свят.

— Не се тревожете, дон Педро. Щом тия неща са чакали с години, със сигурност биха могли да почакат и до утре.

— Утре може би няма да имам смелост да ти ги кажа.

Дадох си сметка, че никога не съм го виждал толкова уплашен. Нещо му тежеше на сърцето и взе да ми става неловко да го гледам в такова мъчително състояние.

— Хайде да направим така, дон Педро. Когато публикуват и вашия, и моя роман, ще се съберем да полеем повода и тогава ще ми разкажете каквото имате за разказване. Ще ме поканите в някое от ония скъпи и изискани места, където не ме пускат да припаря, ако не съм с вас, и ще ми направите всички признания, които пожелаете. Как ви се струва?

Когато се свечери, го придружих до Пасео дел Борн, където Пеп го чакаше пред паркираната „Испано-Суиса“, пременен с униформата на Мануел, която бе прекалено голяма за него, точно както и автомобилът. Каросерията бе осеяна с драскотини и скорошни наглед очуквания, които бе мъка да гледаш.

— Карай я в лек тръс, а, Пеп? — посъветвах го аз. — Няма нужда да се галопира. Бавно, но сигурно, като добър впрегатен кон.

— Да, господин Мартин. Бавно, но сигурно.

На сбогуване Видал силно ме прегърна и когато се качи в колата, ми се стори така сломен, сякаш бе понесъл целия свят на плещите си.

16