Читаем Играта на ангела полностью

Никога не ще узная дали наистина го направих, за да помогна на Видал, както сам си казвах, или просто за да имам оправдание да прекарвам известно време в компанията на Кристина. Виждахме се почти всеки следобед в къщата с кулата. Кристина носеше листовете, които Видал бе изписал предния ден на ръка — винаги осеяни със зачерквания, цели задраскани пасажи, бележки навсякъде и изобщо хиляда и един опита да се спаси неспасяемото. Качвахме се в кабинета и сядахме на пода. Кристина веднъж прочиташе на глас написаното, а после го обсъждахме надълго и нашироко. Моят ментор се опитваше да напише нещо като епическа сага, която обхващаше три поколения от една барселонска династия, доста напомняща тази на самия Видал. Действието започваше малко преди индустриалната революция с пристигането на двама братя сираци в града и прерастваше в своего рода библейска притча, подобна на историята на Каин и Авел. Единият от братята в крайна сметка се превърна в най-богатия и могъщ магнат на своята епоха, докато другият се посвети на Църквата и отдаде живота си в служба на бедните, за да завърши трагично дните си в един епизод, в който прозираха злощастията на свещеника-поет Жасинт Вердагер21. В хода на живота си двамата братя постоянно се конфронтираха и една безкрайна галерия от образи се разгръщаше в знойни мелодрами, скандали, убийства, извънбрачни връзки, трагедии и прочее задължителни съставки на жанра, като за фон на всичко това служеше картината на зараждането на модерния метрополис с неговия индустриален и финансов свят. Повествованието се водеше от внука на единия брат, който пресъздаваше цялата история, докато наблюдаваше от едно имение на Педралбес как градът гори в дните на Трагичната седмица22 през 1909 г.

Първото, което ме изненада, бе, че тази фабула самият аз я бях нахвърлял пред Видал няколко години по-рано като идея, от която да разработи предполагаемата си значима творба, романа, дето все се заканваше да напише някой ден. Второ, той никога не ми бе казал, че е решил да използва идеята ми, и че даже се е трудил върху нея с години — а бе имал много възможности да сподели това. И трето, в настоящия си вид романът бе пълно и грандиозно фиаско: нищо в него не беше убедително, като се почне от героите и структурата, атмосферата и сюжета, и се стигне до езика и стила, които напомняха напъните на някой аматьор с толкова претенции, колкото и свободно време на разположение.

— Как ти се струва? — питаше ме Кристина. — Мислиш ли, че може да се оправи?

Предпочитах да не й казвам, че Видал е взел наготово идеята от мен, и понеже не исках да я тревожа допълнително, кимах с усмивка.

— Има нужда да се пипне малко. Това е всичко.

Почнеше ли да се смрачава, Кристина сядаше пред пишещата машина и двамата заедно се захващахме да пренапишем книгата на Видал — буква по буква, ред по ред, сцена по сцена.

Повествованието, скалъпено от него, бе тъй блудкаво и неопределено, че реших да възстановя онзи сюжет, който аз самият бях импровизирал, когато му подсказах идеята. Започнахме бавно да възкресяваме персонажите, като ги прекроявахме и преправяхме от глава до пети. Нито една-едничка сцена, момент, ред или дума не можа да избегне този процес; при все това, докато напредвахме, имах усещането, че отдаваме дължимото на романа, който Видал носеше в сърцето си и се бе опитал да напише, само че не знаеше как.

Кристина разправяше, че понякога Видал, мислейки, че сам е написал дадена сцена, седмици по-късно я препрочитал в окончателната й машинописна версия и оставал изненадан от нейното майсторство и от разцвета на един талант, в който бе престанал да вярва. Тя се боеше, че той ще разкрие какво правим и все ми казваше, че трябва да се придържаме по-строго към неговия оригинал.

— Никога не подценявай суетата на един писател, особено ако е посредствен — отвръщах аз.

— Не ми е приятно да говориш така за Педро.

— Съжалявам, и на мен също.

— Може би ще трябва да забавиш малко темпото. Не изглеждаш добре. Вече не ме тревожи Педро, сега взех да се безпокоя за теб.

— Е, все нещо добро трябваше да излезе от всичко това.

С времето свикнах да живея, за да се наслаждавам на онези мигове, които споделях с Кристина. Собствената ми работа скоро започна да страда от това. Крадях оттук-оттам време, за да работя по „Градът на прокълнатите“, като спях едва по три часа на денонощие и се трудех усилено, за да спазвам сроковете на моя договор.

Баридо и Ескобиляс по принцип не четяха никакви книги, нито публикуваните от самите тях, нито пък тези на конкуренцията, но за разлика от тях Усойницата четеше и скоро започна да подозира, че с мен се случва нещо странно.

— Това не си ти — казваше понякога тя.

— Разбира се, че не съм аз, драга ми Ерминия. Това е Игнациус Б. Самсон.