Читаем Играта на ангела полностью

Говореше с лек акцент, който не можех да определя. Инстинктът ми подсказваше да стана и незабавно да си тръгна оттам, преди непознатият да е изрекъл още една дума, но все пак в гласа и в погледа му имаше нещо, което внушаваше спокойствие и доверие. Предпочетох да не си задавам въпроса откъде е разбрал, че ще ме открие на това място, на което се бях озовал неочаквано за самия мен. Звукът на гласа му и светлината на очите му ми действаха ободрително. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усмивката му обещаваше изгубен рай.

— Предполагам, че трябва да ви се отблагодаря за всички жестове, които правехте за мен през годините, господин Корели. Боя се, че имам дълг към вас.

— Ни най-малко. Аз съм този, който ви е задължен, приятелю, и трябва да се извиня, задето се обръщам към вас в такова неудобно място и време, но признавам, че отдавна исках да разговаряме, а все не намирах сгоден момент.

— В такъв случай какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Искам да работите за мен.

— Моля?

— Искам да пишете за мен.

— Разбира се. Бях забравил, че сте издател.

Непознатият се разсмя. Смехът му бе сладък като на дете, което никога не е извършило някаква пакост.

— И то най-добрият от всички. Издателят, когото сте очаквали през целия си живот. Издателят, който ще ви направи безсмъртен.

Той ми подаде една от своите визитни картички, същата като онази, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се от моя сън с Клое, и която още си пазех.

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

— Поласкан съм, господин Корели, но се страхувам, че не ми е възможно да приема вашата покана. Подписал съм договор с…

— Баридо и Ескобиляс, зная. Не искам да ви обидя, но с такава паплач не биваше да поддържате никакви отношения.

— И други хора споделят това мнение.

— Госпожица Сание, може би?

— Познавате ли я?

— Чувал съм за нея. Нали не греша, че е от този тип жени, заради които човек би направил какво ли не, стига да спечели уважението и възхищението им? Тя не ви ли насърчава да оставите онези двама паразити и да бъдете верен на себе си?

— Не е толкова просто. Имам договор, който ме обвързва изключително с тях в продължение на още шест години.

— Зная, но това не бива да ви тревожи. Моите адвокати проучват въпроса и ви уверявам, че има различни начини да се разтури окончателно което и да е юридическо задължение, стига да се съгласите да приемете предложението ми.

— И какво е вашето предложение?

Корели се усмихна палаво като гимназист, който с наслада разкрива някаква тайна.

— Да ми посветите една година, за да работите изключително по моята поръчка — една книга, чиято тематика двамата с вас ще обсъдим при подписването на договора и заради която ще ви платя в аванс сумата от сто хиляди франка.

Изгледах го поразен.

— Ако тази сума не ви устройва, склонен съм да взема под внимание онази, която вие намерите за подходяща. Ще бъда откровен, господин Мартин, нямам намерение да споря с вас за пари. И, между нас казано, вярвам, че и вие не ще го сторите, защото зная, че когато ви обясня какъв тип книга желая да напишете за мен, цената ще ви се види най-маловажното нещо.

Въздъхнах и се засмях под мустак.

— Виждам, че не ми вярвате.

— Господин Корели, аз съм автор на приключенски романи, които дори не носят моето име. Издателите ми, които вие явно вече познавате, са двойка второразредни мошеници, не струващи колкото собственото си тегло в говежди тор, а моите читатели даже не знаят, че съществувам. От доста години си изкарвам хляба с този занаят, а все още не съм написал и една-едничка страница, от която да се чувствам удовлетворен. Жената, която обичам, смята, че си пропилявам живота — и е права. Смята също така, че нямам право да я желая, че двамата с нея сме незначителни душици, чиято единствена причина за съществуване е благодарността, която дължим на един човек, измъкнал и двама ни от мизерията. Възможно е да е права и за това. Няма особено значение. Някой ден неусетно ще навърша трийсет години и ще си дам сметка, че с всеки изминал ден все по-малко приличам на човека, който исках да стана, когато бях на петнайсет. И то при положение, че наистина ги навърша, защото напоследък здравето ми е почти толкова добро, колкото и работата ми. За момента трябва да съм доволен, ако успея да скалъпя една-две сносни фрази на час. Ето такъв писател и такъв човек съм аз. Не от типа, дето получава визити от парижки издатели с бланкови чекове, за да напише книгата, която ще промени живота му и ще превърне всичките му надежди в действителност.

Корели ме наблюдаваше със сериозно изражение, като явно претегляше думите ми.